Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 337

Един ден по време на тренировка се метна настрани да избегне дървения меч на спаринг партньорката си и събори един моряк, който се беше приближил твърде много, привлечен от изобилието тресяща се женска плът.

Морякът изкриви лице от болка, опита се да я избута и викна:

— Махни се от мене, краво дебела!

На палубата се възцари тишина. Полило бавно се изправи. Надвисна над моряка, който беше пребледнял като платно.

— Как ме нарече, дребосъко?

Морякът преглътна шумно. Знаех, че проклина наум демоните, които го бяха дръпнали за езика.

Сетих се за друг един мъж, отправил подобна обида на Полило в една орисианска пристанищна кръчма. Пиехме си кротко и се смеехме, а онзи тип се засегна, защото дъщерята на съдържателя очевидно предпочиташе компанията на Полило пред неговата. След малко не издържа, удари я в гръб с един стол и извика: „На ти, краво!“. Полило си пада малко чувствителна на тема надареност. И се обиди. Преди да разберем какво става, вече беше сграбчила мъжа, навряла беше лицето му в гърдите си, душеше го и викаше: „Му-му, теле такова“. Ако Корайс не се беше намесила, със сигурност щеше да го убие.

Помислих, че същото ще се случи и тук, затова пристъпих напред. Но за мое искрено учудване Полило изведнъж се ухили, наведе се и разроши косата на изплашения до смърт моряк. После го подуши и сбърчи нос.

— Напишка се в гащите, а?

Мъжът само кимна унило.

— Върви да се измиеш тогава — посъветва го тя. — Иначе ще вземеш да ми се подсечеш.

И му обърна гръб, а морякът се просна прималял на дъските.

— Да те черпя едно, красавице? — казах, докато тя изтупваше туниката си.

— Това е най-доброто предложение, което получих за днес — каза тя, хвана ме под ръка и слязохме в каютата ми да пробваме едно конианско питие с много светъл цвят, което риташе като боен жребец.

— Онова горе беше удивителна проява на милосърдие от твоя страна — казах след първата чашка.

Полило сви рамене.

— Корайс все казваше, че избухливостта е най-лошата ми черта. Сега я няма да ме спира, значи трябва да се спирам сама. — Очите й се наляха със сълзи. — Май за много неща разчитах на нея. Направо не знам как ме търпеше. — И избърса гневно една сълза.

— Тя те обичаше, Полило — казах. — Всички те обичаме. Колкото до избухливостта ти, винаги съм смятала, че върви ръка за ръка с всичките ти достойнства. Иначе щеше да си прекалено съвършена.

Тя изсумтя.

— Достойнства? Аз съм огромна и грозна. Що за достойнства са това?

Смаях се.

— Грозна? — възкликнах. — Боже, Полило, няма и една жена на света, която не би завидяла на външния ти вид.

Не преувеличавах. Както вече споменах, Полило имаше съвършени форми. И грам тлъстина не разваляше извивките на фигурата й. Краката й бяха грациозни като на танцьорка, а лицето й, с огромните живи очи, би вдъхновило всеки художник.

— Е, не е като огледалата да се трошат от ужас, като се огледам в тях — отстъпи тя. — Но трябва да признаеш, че размерът и силата ми не са нормални.