Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 336

— Ще имам грижата загубите ти да бъдат покрити — обещах му. — Ако се наложи, ще ти платя от собствения си дял.

— Значи според теб само парите ме интересуват, така ли? — изръмжа Чола Ий. — Ами уважението? Какво, ще ми платите и прав ми път, крива ми пътека, а? Когато ви трябвам, „адмирале това, адмирале онова“ и „бъдете така добър да пукнете за нашата кауза, сър“. Но приключи ли войната, с момчетата ставаме обикновени злодеи, дето само ви се пречкат в краката.

Реших, че съм се наслушала на глупостите му. Той явно не държеше на мирното съвместно съществуване. Реших пак да мина на „вие“.

— Многократно сте ми напомняли, че всички вие сте наемници. И че плавате под флага на златото. Нищо лошо. Осигурих ви предостатъчно злато. Имате и уважението ми — като боец, — ако това го броите изобщо. Колкото до другото обаче… сами сте си избрали този живот, приятелю.

Загребах заровете с чашата и я разклатих.

— Ако не ви харесва как се обръщат заровете, трябва да се сърдите единствено на себе си.

Обърнах чашката. Чола Ий сведе автоматично поглед… и ахна. Погледнах на свой ред и видях седем точки да се кокорят насреща ми — хвърлянето, известно като „любимец на съдбата“.

Чола Ий пребледня; изглеждаше разтърсен до дъното на душата си. Вдигна чашата си и отпи жадно. После каза:

— Простете избухването ми, капитан Антеро. — Потри чело. — Напоследък не спя добре. А главата така ме боли, че ми иде да я откъсна.

Не ми пукаше, но не исках да изглеждам безчувствена и казах:

— Аз също се извинявам. Трябваше да се досетя, че не се чувствате добре. Мога ли да направя нещо? Да помоля Гамелан за някой цяр?

Чола Ий поклати категорично глава. А после се усмихна, прибягвайки към познатото убежище на разбойническия си чар.

— Друг цяр не ми трябва. И посочи брендито. Гаврътна чашата и избърса брадата си. — Ще се погрижа за отбранителните мерки, които обсъдихме — добави, с което разговорът ни официално приключи. Разменихме още някоя и друга дума, после аз си тръгнах.

Още щом затворих вратата, чух заровете да тракат в чашката, последва хвърляне. Чола Ий изруга. Явно заровете се бяха обърнали зле.

Нямах представа какво означава всичко това.

Полило скърбеше за Корайс по-безутешно и от мен. Двете бяха неразделни от толкова години, че беше трудно да си представиш едната без другата. Бяха различни по темперамент, колкото по ръст и цвят, но се допълваха взаимно. Полило беше силата и безразсъдната смелост, Корайс — бързината и острият ум. Заедно представляваха страховит противник за всеки, проявил глупостта да ги предизвика на бойното поле или в кръчмарски побой. Полило не увеси нос, нито рони сълзи след смъртта на Корайс. Вместо това потъна в работата си, тренираше жените, учеше ги на нови бойни трикове, които беше измислила сама, или просто ги държеше за ръцете и ги утешаваше, когато собствените им проблеми избиеха в сълзи. Променила се беше и в други отношения.