Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 332

Канара смръщи вежди и приликата с дъщеря му изведнъж се наби в очи. После се усмихна.

— Ще бъде сторено — каза той и допи брендито си. Виждах, че събира сили за нещо друго.

Накрая изплю камъчето:

— И аз имам една молба към вас, капитане.

— Стига да е по силите ми, ще я изпълня без колебание.

— Всички вие, орисианците, трябва да си тръгнете веднага — каза той. — И без много шум.

— Татко! — извика потресена принцесата. — Как можеш да…

Вдигнах ръка.

— Няма нищо, милейди. Молбата на баща ви не ме обижда. — После се обърнах към лорд Канара. — Страх ви е от Сарзана — казах аз. — Или поне от проклятието, предречено на онзи, който го убие.

— Според мен това са суеверни брътвежи и нищо повече — каза Канара. — Но има други, които не мислят така. Мнозина го приемат съвсем сериозно. Боят се какво може да стане, ако се застоите тук.

— Тогава ще тръгнем възможно най-скоро — казах аз. — Самата аз имам причини да бързам.

Лорд Канара се отпусна видимо облекчен. Вдигна чашата си и каза:

— Да пием за Ориса. Благословена да е, задето ни прати дъщерите си в момент на нужда.

— За Ориса — повторих.

Отпих и превелик копнеж по града край реката сви сърцето ми. Напълних повторно чашата си и я пресуших на един дъх.

Следващата нощ се видях с принцеса Зиа за последен път. Тя дойде във вилата ми и двете излязохме за бавна разходка в градината, наслаждавахме се на тишината и аромата на цъфтящите зюмбюли. Долу в пристанището някой свиреше на лира и пееше стара песен за намерена и изгубена любов. Прегърнахме се и аз я целунах. Устните й бяха меки и опияняващи като вино. Отдръпнах се, усетила как зърната й се втвърдяват. Вгледах се дълбоко в тъмните й очи, плъзнах поглед по косата и златната тиара, грейнала под лунните лъчи.

— Ще ми липсваш — казах.

Тя се дръпна смутена.

— И ти на мен.

Отиде при фонтана и седна. Вдигнах крак на големия камък срещу нея и зачаках.

— Може би е добре, че си тръгваш — каза тя.

— Това прозвуча като от човек с планове — казах аз. — Планове, на които присъствието ми би попречило.

Тя кимна и каза:

— Напоследък много неща ми се изясниха. За което трябва да благодаря на теб и на твоите гвардейки.

Не казах нищо. Тя вдигна глава да ме погледне. Лицето й беше идеален обект за царски портрет.

— Искам да знаеш — каза тя, — че след няколко години, ако твоите сънародници решат да установят търговски контакти с Кония, ще бъдат добре дошли. Това ти го обещавам.

— Нахакано хлапе с връзки ли чувам да говори, или бъдеща царица? — попитах.

Зиа се засмя. Но в смеха й нямаше веселие. Беше насилен, така както се смеят монарсите, когато искат да покажат, че и те са хора и могат да приемат шегите на нас, простосмъртните.

А после каза театрално:

— Разкрихте тайната ми, премъдри капитане.

— Че си решила да ставаш царица ли? — казах с усмивка. — Нищо мъдро няма в тази догадка. Мисля, че винаги съм го знаела. От теб ще стане добра царица. Бих заложила доста пари на това. Но баща ти? Какво ще каже?

— Едва ли ще е трудно да спечеля подкрепата му — каза тя. — А ако… прояви разум… Ще видим. Ще видим… — проточи тя. Реших, че не бих искала да съм на мястото на лорд Канара, ако реши да застане на пътя й.