Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 330

— Рейли! Рейли! — Беше Гамелан.

Пуснах решетките и се озовах в каютата, чух се как крещя предизвикателно. Кутията с талисмана лежеше на пода, където я бях изпуснала. Спаруженото черно сърце се търкаляше до нея. Гамелан ме беше прегърнал през раменете и шепнеше:

— Няма нищо, Рейли. Няма нищо.

Потръпнах, отърсих се от кошмара и казах:

— Добре съм, магьоснико.

Лявата ми ръка пулсираше болезнено. Погледнах дланта си и видях жигосания знак на властелина — двуглавия лъв.

— Той още ли е с нас? — попита Гамелан. — Още ли представлява заплаха?

— Да — отвърнах. — Властелинът е тук.

Разказах на Гамелан всичко, което бях видяла, и той каза:

— Това е изключително сериозно, приятелко моя. Властелинът е успял да си създаде средоточие на сила в някой от призрачните светове. Явно силите му наистина са нараснали неимоверно.

— Но нали току-що го победихме — казах аз. — Би трябвало сега да е по-слаб отпреди, а не по-силен.

— Злото поражда зло, Рейли — каза жрецът. — Както доказа самият Грейклок с непредпазливите си действия. Властелинът е почерпил нови сили от пролятата кръв, от страха и ужаса, от скръбта. Поражението просто е запушило достъпа му до този източник. А когато е погълнал душата на Сарзана… Само тя сигурно се е равнявала на стотина мъртви войници.

— Какво според теб е намислил?

— По този въпрос няма нужда да гадая — отвърна Гамелан. — Познавам врага си. Първо, иска отмъщение. Иска да изравни Ориса със земята — така, че даже и помен да не остане от нея. И второ, иска да се сдобие с още по-голяма сила и власт. Да създаде царство в този свят. Не мисля, че Ориса, Ликантия и дори Далечното царство биха го задоволили. Ако искаш да разбереш с какво същество си имаме работа, мисли за него като за полубог с тъмни намерения.

— И как ще го спрем?

— Трябва да се върнем в Ориса по най-бързия начин. Ако всичките ни жреци действат в синхрон, можем да го надвием.

Тонът му не прозвуча и наполовина толкова убедено, колкото думите. Но за умението на орисианските жреци щях да се притеснявам когато… или ако се приберем вкъщи.

— Пантерата обаче ме притеснява — каза Гамелан.

— На мен ми се стори добра поличба — възразих. — Сигурна съм, че това е същата пантера от историята, която ми разказваше мама. Онази, която адашката ми е яздила, когато спасила селяните.

— Да, знам — каза Гамелан. — Само че… точно преди да… да се върнеш… ти изкрещя.

— Да — казах аз. — И?

— Ами… беше точно като рев на пантера — отвърна жрецът.

Цяла Изолда бе излязла да ни посрещне. Морето беше така препълнено с лодки и кораби, че с мъка си проправихме път до кейовете. Сякаш всички музикални инструменти на острова се надпреварваха да озвучат празника, всички рогове, флейти, барабани, дори тенджерите и тиганите. Градът беше излъскан в наша чест, над всяка по-висока сграда се вееха знамена и флагчета. Празнични огньове горяха навсякъде и хората хвърляха в тях благовония. Хиляди цветя посипаха пътя ни, когато слязохме от корабите и тръгнахме по терасирания хълм да занесем официално новината за победата пред лордовете на Кония. Първи вървяха всички оцелели в битката кониански офицери. След тях бяхме аз и гвардейките ми, Чола Ий и мъжете му. Принцеса Зиа предпочете да върви до мен, а тълпата, вече на прага на истерията, избухваше в сълзи при появата й, мнозина се хвърляха на земята и крещяха името й.