Читать «Истината за Златната ябълка» онлайн - страница 2

Помня бе, помня че за Златната ябълка дума продумах. Тъкмо за нея щях да започна…

Растяла била в царска градина Златната ябълка… Кой разказвач го е измъдрил това?! Като е царска, да не би вместо тор да й сипват жълтици? Не, уважаеми — и на нея лайна карат. С големи каруци. Понеже е шефска. И затова смърди повече от коя да е селска. Вярно, хубав плод дава. Ама не и златен.

Истинското дърво с вълшебните ябълки беше диворасляк — на три конни прехода от столицата. И ябълчиците му бяха едни дребни и кисели, даже червеи не завъждаха. И не е истина, че само една от тях беше уж златна, и то единствена — на всяка година. Някой да е виждал такова дърво, което да ражда по един плод годишно? Хайде не разправяйте небивалици, да не ви се смеят селяните… хм, да де, стане ли дума за Златната ябълка, няма да ви се смеят, нали и те обичат приказки за зрели-неузрели. Обаче я ги питайте, без да споменете, че имате предвид тъкмо тая златна киселица, от която езикът ти изтръпва чак до петите. Опитайте. Първо ще ви се хилят, после ще ви се подиграват, накрая ще ви се разсърдят и ще ви набият. И с право — не задавайте глупави въпроси, ѐле пък на селяни.

Златната ябълка раждаше две големи кошници плод, та даже и отгоре — колкото да ви напълни пазвата. Но само три от ябълките бяха, хм, „златни“. Само че не беше от онова злато, от което се секат монети и подкупват бирници. Златни им викаха от уважение — а нямаха нито цвят, нито тежест. Обикновени кисели, дребни колкото голям орех барабонки. Ала — с магия в тях.

Всички останали по дървото си зрееха както им се полага — в края на лятото и наесен, само дето не ставаха по-благи накрая. С тях стражниците, зачислени към дървото, си хранеха прасетата. Наблизо имаше три села, та покрай службата, воините-юнаци бяха забърсали по една мома и след като насетне нямаше къде да се дянат, щом коремите на девойките се издуха като тикви на бостан, ожениха се. О, те биха си плюли на петите веднага след като сватовете — с криваци и бъклици в ръце — вдигнаха пушилка по пътя. Тя Златната ябълка растеше на един хълм и всичко наоколо се виждаше, ала лесно ли се бяга от царска служба, а? Къде ще бягаш? Най-много да стигнеш до дръвника. Не посмяха стражите да напуснат поста си. И после даже останаха доволни, че са се задомили. Снабдяването рязко се подобри, а и не всяка нощ им се налагаше да стърчат край проклетото дърво — от новата им рода винаги имаше някой дангалак, готов до зори да не мигне, гордо изпъчен, стиснал копието, а на главата, моля ти се — позлатен шлем с орлово перо, леле-мале, меч запасал — само да не шавне, че ще се препъне… Герой! Момлячетата като го видят такъв и почват да дишат тежко и да си мият бели нозе на кладенчето под хълма. Така че, службата на царските стражници стана песен, въпреки че хич не разбираха за чий ли вардят това дърво криво…

Не знаеха, ами. Секретните задачи остават секретни само дотогава, докато никой друг освен началниците не знае за чий. Назначената стража официално гледаше за вражи орди да не прииждат. Представяш ли си?! Вражи орди — в средата на царството… Стига бе! Постове на границата се правят с тая цел! Обаче обяснението минавало за убедително от трима царе досега, затова никой не се запитвал на висок глас, абе какви таквиз вражи орди съглеждат юначагите на три дни конски галоп от най-близката граница. Ха сега ти ми кажи как да се разбира това? Лековерие? Мързел между ушите? Или шубе от многознаене на класифицирана информация? Добре, нека да не чоплим тая тема…