Читать «Истината за Златната ябълка» онлайн

Няма история на този свят, която да не е обърната с хастара навън, за да угоди на слушателите. Разказвачите винаги гледат да разправят нещата не така, както са били, а както народът очаква да е станало. То е, защото хората си имат навици и мнения, създавани и съставяни не според това, на което ги учи животът, а въпреки всичко онова, от което следва да се взема поука. Затова рядко се намират човеци, които да обичат истината, даже когато тя е красива, а пък лъжата — грозна, защото когато истината е сурова, а лъжата привлекателна, ясно е кое се предпочита. „Много хубаво не е на хубаво!“ — така си викат хората… и мъдро отсичат в полза на лъжата. И така става не само в нашето царство, защото, нали и другите царства са все човешки, а простотията не ходи из самодивски гори и змейни усоища — при нас си седи, на почит е, пустата. Да, разправят, че имало и царства по-читави, ала това е лъжа и при това отпред красива, а отзад — олеле… Защото според нея се получава, че ето — имало и правилни държави под слънцето, а от друга — има, има, но не и нашата… Та хем тая лъжа е уж хубава, пък в крайна сметка — грозна. Грозна за нас си. Пък обичана до полуда. Ха сега ми кажете, че хората не милеят за отвратителните лъжи пред прекрасните истини!

Дали все пак има правилни царства?… Хм, това е друга приказка. Е, може и да са правилни, ако няма човек да е турил пръст в тая работа, защото юди, хали, самодиви, караконджули, таласъми и други такива не си правят царства! Да не са луди… като нас. Чакай, и за това ще стане дума. За една стража време ще ти разкажа всичко и от първа уста за оная ми ти прочута Златна ябълка, дето ви взе разума на селяни и занаятчии, воини и търговци, слуги и боляри. Че и на чуждоземци — също. Готов ли си да чуеш истината?

Първо, всички обичат първите синове. Защото са първи, сиреч — първенци-юнаци. Батковци. Наследници. За тях са в кърпа вързани я воденицата или нивата бащина, я воловете, я престолът. На тях се пада всичко — по право. И заради това хем ги обичат, хем не много. Тъй че — я да кажем право — накрая нищо не печелят първородните! Дънят се. Кой тогава прибира воденицата, воловете и цялото царство? Най-малките синове. Баш народните любимци. Тия, дето ги глезят от сукалчета: ах, на мама детенцето! Ах, на тати пишленцето! Шарени дрешки, сънища фараонски — хоп и лигльовците стават първи! Всичко им се кланя. Най-вече представите хорски за справедливост. Последните да застанат най-отпред. Много им се е прищяло на слушателите да е така. И затова историите винаги свършват с най-малкия брат на трона, окичил се със златна корона на пъпчиво чело.

Като правило, между големия и малкия има още някой. Средният брат. Тоя, дето никой не му завещава воденицата или царството. Най-много празните чували и старата дядова сабя, та да отмѐня маляка и да пази батьо си от чуждоземците, дето все зло ни мислят, вместо да си гледат живота и да се плашат от нас, понеже има зарад що. Средните синове не са глезени и ухажвани, защото са нейде в средата, а кой ти гледа обикновеното? Е, да, винаги има вероятност баткото да се гътне, но работа ли е това да се надяваш на братово нещастие?…