Читать «Глинени крака» онлайн - страница 165

— Наистина ли искаш още брошури? — кършеше ръце стражник Визит.

Сержант Колън вдигна очи към небето.

— Да — потвърди Дорфл.

— О, боже! — От очите на Визит бликнаха сълзи. — Досега никой не ми е искал още брошури!

Колън се обърна, защото усети, че Ваймс ги гледа.

— Сър, нищо не става. От половин час се мъча да го закълна, а все ни избива на спорове за клетви, обреди и божества.

— Дорфл, ти искаш ли да станеш стражник? — веднага попита Ваймс.

— Да.

— Ясно. Все едно си се заклел. Фред, дай му значката. Дорфл, вземи и това. Официално удостоверение, че си живо същество, в случай че имаш неприятности. Нали знаеш… Всякакви хора се срещат.

— Благодаря Ви — тържествено изрече Дорфл. — Ако Някога Се Усъмня, Че Съм Жив, Ще Го Прочета Отново.

— А какви са задьлженията ти? — реши да го изпита Командирът на Стражата.

— Да оправдая доверието на обществото, да закрилям невинните и да ритам неприятни задници.

— Ей, бързо се учи! — възхити се Колън. — Туй последното не сме му го казвали.

— Ама на хората няма да им хареса — намръщи се Ноби. — Ще се сърдят, че има голем в Стражата.

— А Нима Има По-подходяща Работа За Оногова, Който Обича Свободата? Законът Е Слуга На Свободата. А Свободата Без Граници Е Само Кухо Пожелание — сериозно изрече Дорфл.

— Да вървим, стражник Дорфл — подкани Ваймс. — С теб ще се поразходим.

— Сър, доста документи за четене се натрупаха — завайка се сержант Колън.

— Предай на капитан Керът, че искам да ги прегледа.

— Днес още не е идвал.

— Значи документите ще почакат.

— Тъй вярно, сър.

Колън се настани зад бюрото си. Реши, че това е мястото, което най-много му допада в целия свят. Може би защото тук нямаше особена опасност да се сблъска отново с природата. Сутринта успя да проведе един от редките семейни разговори с госпожа Колън. Обясни й, че вече изобщо не го блазни мисълта да е по-близо до земята, защото се запозна твърде непосредствено със селските прелести. Те воняха и жвакаха.

— Аз ще ходя да си върша работата — рапортува Ноби. — Капитан Керът иска да предотвратявам престъпленията по Улицата на прасковения сладкиш.

— И как ще го правиш? — събуди се любопитството на сержанта.

— Ами той ми заповяда да не си вадя ръцете от джобовете.

— Ноби, таквоз… — нерешително подхвана Колън. — К’во чувам — май не си бил лорд?

— Изритаха ме от съсловието на тузарите — вдигна рамене ефрейтор Нобс. — Доста ми олекна, да ти кажа. Плюскането им не го бива, а пиенето си е чиста пикня.

— Значи си извадил късмет — усмихна се Колън. — И няма да си раздаваш дрехите на разни градинари и такива ми ти работи.

— Ъхъ. Да си бях затраял за оня дяволски пръстен…

— Вярно, нямаше да се забъркаш в тая каша.

Ноби плю на значката си и старателно я излъска с ръкава.

„Добре, че си затварях устата за тиарата, короната и трите златни диадеми…“

— Къде Отиваме? — попита Дорфл, когато стъпиха на Бронзовия мост.

— Реших да те въведа полека в службата, затуй първо ще постоиш на пост в двореца — обясни Командирът на Стражата.