Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 23

Доктор Т. забелязва насочения му натам поглед и проговаря:

— Защо не ми казахте?

— Няма много за казване — отвръща той. — Когато наближи годишнината на Сара, звъня на познати журналисти да напишат по нещо. Това помага да се поддържа жив интересът.

— Имах предвид статията за баща ви.

— През ум не ми е минавало, че някой ще се сети да го потърси. — Това е самата истина. Майк трябва да признае, че е силно впечатлен от начина, по който репортерите не само издирват Лу във Флорида, но даже съумяват да го убедят да проговори.

Тя се разполага върху стола.

— За първи път говори за внучката си, нали така?

— Нямам представа.

— Каква е вашата реакция.

— Никаква.

Д-р Т. го приковава с поглед, търси и оценява реакциите му, способността му да се справя със, както биха казали в съда, „провокиращи гнева обстоятелства“. Най-напред идва курсът по овладяване на гнева. Последван от този, съставен от задължителни четирийсет и осем сеанса, и поставил си идиотската задача да изясни защо е нападнал Франсис Джона — мъжа, за когото всеки знае, че е отговорен за изчезването на Сара, както и за това на други две момиченца: петгодишната Карълайн Ленвил от Сиатъл, щата Вашингтон, и Ашли Жиру, на шест години, от Уудсток, щата Върмонт.

Лу няма нищо общо, обаче д-р Т., човече, тя умира да си вре носа в тази история. Майк трябва да запълва по някакъв начин времето, затова е нахвърлил няколко обобщени историйки за детството си с Лу: за това, как той започва кариерата си на крадец, как обира къщи из богаташките квартали, преди да се издигне на по-високо равнище — кражби от складове за компютърна техника, обири на бронирани камиони в Чарлстън и Кеймбридж. Всички от старата му банда са вече мъртви — всички, освен Лу.

Д-р Т. е използвала синя лентичка, за да отбележи нужната страница от списанието.

— Репортерът пита вашия баща дали сте разговаряли след изчезването на дъщеря ви, а той отвръща: „Двамата с Майкъл почти не сме говорили от деня, в който се ожени. Той така пожела. Някои хора имат нужда да мразят, за да могат да живеят.“

Вдига поглед в очакване на отговор. Майкъл съзерцава пръстена с диамант. Оттук изглежда поне три карата. При такъв пръстен навярно си има постоянна детегледачка, а не почасова и къщата й се намира в някое място като Уестън, където живее със съпруга си, вероятно хирург, кучето — голдън ретривър или лабрадор, в зависимост от това кое е било „модно“ в дадения момент според стандартите на това място. Както и две деца — момчета с имена от рода на Тад и Хънтър. Нейните купени в Харвард наблюдения и заключения може да са били голям хит за отегчените домакини, жадуващи благосклонен слушател, както и синтетична ваканция от еднообразието на лъскавия живот, но не струват пукната пара, когато се опита да ги приложи към енигма като Лу Съливан.

— Някакви предположения?

— Никакви — заявява Майк.

— Мисля, че баща ви дава това интервю, защото иска да ви подаде ръка и може би да се реваншира по някакъв начин.