Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 22

Майк си представя всичко това с кристална яснота, но лицето на Сара, както винаги, остава в мъгла.

Има снимки, разбира се. Разполага с онези от шестия й рожден ден, както и с направените от компютъра в Националния център за изчезнали и малтретирани деца, които показват в десетки зашеметяващи варианти как би изглеждала днес. Но колкото и добре да се справят с тази задача всяка година — а те се справят дяволски добре, — разглеждането на тези възможни комбинации само размътва представите му. Нощем лежи буден и се опитва да изгради някакъв образ, но всичко, което умът му е в състояние да роди, се свежда до щърбаво детско личице с накривени очила. А вече и то започва да избледнява. Единствено когато пие, успява да улови образа й, но вече и да пие не може заради съдебната забрана.

Слънцето започва да се надига иззад дърветата, когато Майк взема букета, отваря вратата и заобикаля предницата на камионетката. Прожекторите са включени, винаги включени, постоянно заливат с обилна светлина пустата белота на хълма. Отива до мястото, където намери очилата на Сара, и коленичи, балансира тежестта на тялото с пръстите на краката и полага люляка върху снега. Уханието на цветовете е силно, дори навън, под вятъра, и докато се взира в мястото, където е стояла за последно Сара, той отново си мисли за това, че въздухът няма нито край, ни начало. Представя си как ароматът на тези цветове се понася към други градове, нахлува в Сарината стая, където тя спи точно в този миг, може би дори я разбужда, може би неговата дъщеричка ще долови уханието на люляк и това ще отприщи у нея спомени, тя ще се сети за него и стаята, която очаква завръщането й в Белхам. Може би точно днес ще вдигне телефона и ще се обади у дома. Напълно смахната мисъл, обаче тъкмо това е надеждата. Тя е в състояние да те накара да повярваш в каквото и да било.

Кабинетът на доктор Рейчъл Тайло в Бостън е със сиви стени, боядисани в буреносни цветове, а вътре има бяла кушетка и също такъв стол, които са корави колкото стъклената й масичка за кафе. Като изключим двете окачени в скъпи рамки дипломи, и двете от Харвард, единственият друг предмет с пряко отношение към личността на стопанката е картината над бюрото — широко платно, изпъстрено с точки, петънца и завъртулки, каквито обикновено красят предпазните покривала по мебелите, когато пребоядисваш хола.

Вратата се отваря и ето ти я доктор Т., която прилича по-скоро на господин Т. — разлюляна грамада от втасала плът, обгърната от дизайнерски костюм и облаци парфюм. Измежду наръча папки под мишницата й наднича „Бостън Глоуб Магазин“ от миналата неделя.