Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 155
Крис Муни
— Гладна съм. Искам да се върнем, за да хапна нещо.
— Добре — отвръща Майк. — Имаш ли нещо против аз да поостана тук за малко?
— Не.
— Добре.
— Хубаво тогава. До по-късно. — Сара се извръща и затичва, отдалечава се от него, нагоре по склона, към къщата, където я очакват доктор Дейвис и другите психолози.
Всичко е наред, напомня си той. Сега вече имат време. Поне това имат.
53.
Към единайсет вечерта Майк излиза на задната веранда за една цигара. Небето е черно, обсипано със звезди, въздухът още пази зимния мраз. Пали, сяда в люлеещия се стол и вдига крака върху парапета, усетил костите си натежали от напрежението на изтеклия ден.
Доктор Дейвис и другата психоаналитичка прекарват голяма част от следобеда със Сара, която изведнъж се затваря и отказва да разговаря. Иска да си седи сама, затворена в стаята.
— Изтощена е — обяснява му доктор Дейвис. — Твърде много й дойде. Дайте й време.
Дал е цели пет години. Сара няма нужда от толкова приказки. Онова, от което има нужда, е да се прибере у дома, а не тук, в тази чужда селска къща, пълна с непознати лица и вещи. Трябва да се прибере в нейната къща, в нейната стая, да седне в нейното си легло, а той ще приседне до нея и двамата ще започнат да разглеждат снимките от деня на раждането й до времето, когато му я отнемат. Ще разгледат всичките снимки, ще изгледат всички видео записи, а след това пак и пак, докато най-накрая тя ще се обърне към него и ще каже:
— Пушенето ти вреди.
Майк се извръща. Сара е излязла на верандата.
— Имаш право. — Майк смачква цигарата на пода, а след това запраща фаса в тъмнината, преди да смъкне крака от парапета.
Сара застава до него. Облякла е сиво долнище и памучно яке върху тениската си. Майк се пита кой ли е купил това яке, дали е подарък за рожден ден, който си е избрала сама. Спомен за дома й от последните пет години, който й носи успокоение, докато чака в тази чужда къща да я отведат в друга, също чужда, в една чужда стая.
— Не можеш да заспиш?
— Не.
— Тежък ден.
Сара кимва. Има някакъв проблем. Изписано е върху лицето й.
Но това няма как да стане. Сара не може да се върне в Канада, но топлите чувства към семейство Меър са тук, те са истински и няма как да се заличат.
— Този белег — проговаря Сара, като допира с пръст дясното слепоочие и приближава, за да види той по-добре. Белегът е едва забележим, неравен, около два сантиметра дълъг. — Нямам спомен за него. А ти?
Сеща се за изсъхналата кръв върху качулката на нейното яке.
— И аз нямам.
Сара кимва. Сякаш ще избухне в плач. Майк устоява на порива да я прегърне.
И Майк казва:
— Много ми е мъчно, задето се налага да преживееш всичко това.
Сара вторачва поглед към дърветата, които шумолят с листа.
— Докато се разхождахме днес, видях една пързалка за кънки — казва тя. — Поне на такава прилича.
