Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 133

Лу го подминава, без да отговори.

На връщане Майк седи отзад, а Лу пуши и скърца със зъби. Майк се мъчи да запази самообладание, да отклони мислите си от онова, което предстои да се случи в секундата, в която пристигнат вкъщи, а всичките му вътрешности са станали на каша от страх.

Но нищо не се случва — поне не и на него. Но когато се появява майка му… Чува писъците й, звука от счупени чинии и виковете за помощ откъм спалнята, дори през възглавницата, с която е покрил глава си. Лу е бесен, понеже жена му е онази, която следва да ходи по болници с детето — не той. Или поне Майк винаги е смятал това за причина за скандала.

Телефонният автомат при „Маккензи“ си е на същото място, все така до контейнера за боклук, само дето апаратът е от новите модели, от тия с жълта слушалка, която би отивала много на новия форд на Бил. Майк гледа телефона и в съзнанието му изниква споменът от болницата, лута се из главата му, без да знае къде му е мястото сега — един от многото.

Мислех, че търсиш истината, Майкъл.

Думите на Лу при посещението в затвора.

Майк излиза от камионетката и отива при телефонния автомат, докато бърка с ръка за портфейла. Листчето с телефонни номера е прикрепено с кламер към визитна картичка, приготвена в случай, че мобилният откаже поради някаква причина. Взема слушалката и натиска нула за връзка с оператор.

— Искам да се обадя за сметка на СИМ-картата си — казва Майк, когато се свързва.

— На кой номер, господине?

— Във Франция е — отвръща Майк. — Ще го наберете ли вместо мен?

— Да, господине. Само го продиктувайте.

Пробвай най-напред домашния, а след това и останалите. Майк диктува поредицата числа, а след това номера на картата си и операторът му казва да изчака. След малко се чува щракване и звуковият сигнал оживява в нечий дом от другата страна на земното кълбо. Стомахът му се свива и някаква част от него пожелава да окачи обратно слушалката.

Някой вдига в другия край на линията и мъжки глас произнася едно френско „Ало“.

Дъхът на Майк застива в гърлото.

— Ало?

— Жан-Пол Латиер.

— C’est Jean Paul.

— Съжалявам, но не говоря френски.

— Тук е Жан-Пол.

— Обаждам се във връзка с Мари Съливан.

— Съжалявам, но не познавам…

— Казвам се Майкъл Съливан. Неин син съм.

Отсреща настъпва кратко мълчание. Майк се възползва и заговаря бързо:

— Разполагам със снимки на двама ви, правени във Франция. Знам, че тя отиде там, за да живее с вас. Знам всичко за вас, за връзката ви с нея. — Думите му се застигат една друга в устрема си да излязат навън. — През всичките тези години подозирах Лу — това е съпругът й — Лу Съливан. Сигурен съм, че ви е говорила за него, за това как си изкарва прехраната.

Кратка тишина, докато Майк си поема дъх, а във въображението му изниква образът на Жан-Пол, издокаран в елегантен костюм, седнал в старинно кресло в своето имение или както там му викат — седи и обмисля дали да отговори на въпросите, или да затвори.

— Имам само няколко въпроса. Само пет минути, и ще ви оставя да се върнете към нормалния си живот.