Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 132

Невинаги е било така. Когато беше дете, — ако се замисли, не е било чак толкова отдавна, — местни състави изнасяха през лятото безплатни концерти. Деца играеха на топка, а най-лошото, което можеше да ти се случи, е да стъпиш на счупено стъкло. Един летен следобед — последното лято с майка му — той пада върху назъбения ръб на строшена бутилка за бира и си порязва коляното, а болката е толкова силна, че Майк очаква да намерят парченца от стъкло под капачката.

Не може да се прибере вкъщи с колелото, затова се налага Бил и оня дългунест, щърбав олигофрен Джери Нитембалм да го завлекат чак до „Маккензи“. Господин Демаркис, съсед на Джери, вижда кървящия разрез върху коляното и му нарежда моментално да влезе отзад в колата, а редом се настанява Бил.

Майк е непълнолетен и им трябва родител или законен настойник, който да подпише съгласие за оказване на медицинска помощ. Звъни у дома повече от половин час, но майка му не вдига.

— Каза, че целия ден ще си бъде у дома — обръща се Майк към Бил.

— Трябва да се обадиш на баща си.

— Ти да не си се смахнал?

— А ти да не искаш да седиш цяла нощ тука, потънал в кървища?

И Бил звъни в гаража, намира Джак Кадилака и му описва положението. Лу се появява след четвърт час с алено лице, което потъмнява все повече, докато слуша разказа на Бил за случилото се в парка. Бил упорито набляга върху думата „инцидент“.

— Колко пъти съм ти казвал да не играеш там заради стъклата? — пита Лу. — Сега съсипа крака си, ясно ли ти е? Ще участваш в есенното първенство на куково лято.

Обажда се Бил:

— Аз съм виновен, господин Съливан. Той не искаше да ходим, ама аз го накарах.

— Заминавай си у вас, Били — настоява Лу.

Бил се задържа при изхода на Спешното, обръща се и преди да си тръгне, мърда беззвучно устни към Майк: „Съжалявам.“

След два часа, със зашито и превързано коляно, Майк се обляга на патериците и гледа как Лу измъква три стотачки от щипката за банкноти, за да плати сметката. Когато се измъква с куцукане навън, заварва Бил и баща му седнали на стълбите.

— Здрасти, Съли, как е коляното? — пита господин О’Мали.

— Малко се е порязал — отвръща Лу. — Луд късмет е извадил, дето не го е повредил завинаги.

— Стават такива инциденти — промълвява господин О’Мали и поглежда към Лу. — Помниш, нали, Лу? Онова лято, когато падна от коня в езерото Салмън Брук и си счупи китката. Май беше на шестнайсет тогава.