Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 81

— Не губете надежда! — засмях се аз, но това прозвуча много ненавреме. Здрачът изглеждаше толкова гъст, че от него като че ли можеха да се режат парчета.

— Гравитаторът! — каза Анжела толкова тихо, че само аз я чух.

— Ще използваме гравитатора! — повторих аз със силен глас, за да чуят всички. Добрият генерал е добър само при навременната реакция на щаба си.

Целият план сега беше ясен. Гореше като с огнени букви пред очите ми.

— Това ще бъде обходна операция. Анжела заедно с мен ще се избави от цялото ненужно снаряжение, за да осигурим пълна мощност на действие на гравитатора. След това към него ще прикрепим многоместен багажник. Ще изчисля по-късно всичко точно, а сега предполагам, че ще може да издигне пет или шест човека през стената на крепостта, преди да изгори. Ние с Анжела сме двама, останалите — от вашите най-добри хора.

— Не, това не е работа за жени — започна да протестира Диян. Разбиращо му стиснах ръката.

— Толкова крехка и нежна, но струва колкото всички мъже в тази палатка. А на нас ще ни трябва всеки човек, доколкото войските отвън ще водят напълно реални бойни действия, които могат да завършат и с пробив в крепостта. Отначало по главното направление, а след това по фланговете. Когато сражението достигне кулминацията си, моят отряд ще прелети на отсрещната стена и ще направи пробив. Сега да се заемем с организацията.

Захванахме се здраво за работа. Повече работихме ние с Анжела, защото тези мирни марсианци нищо не отбираха от военната наука и освен това бяха прекалено щастливи, че можеха да прехвърлят цялата отговорност за операцията върху чужда глава.

Когато всичко беше готово, легнах да си почина. Бях на крака около две денонощия и 20 000 години, затова се чувствах невъобразимо уморен. Тези три часа, които успях да открадна, разбира се, бяха недостатъчни. Събудих се, мърморейки, и като премигах няколко пъти сънно, глътнах хапчета стимулатор, за да дойда малко на себе си. Навън беше тъмно, но също толкова горещо като през деня.

— Готови ли сме за заминаване? — попитах аз.

— Всяка минута — отговори Анжела, свежа, съсредоточена, без никакви следи от грижите, които й се бяха струпали на главата — очевидно тя също бе взела стимулатор. — Имаме още около четири часа, но по-голямата част от това време ще отиде за заемането на нужните позиции. Атаката ще започне на разсъмване.

— Водачите знаят ли пътя?

— Те воюват тук почти цяла година, така че би трябвало да го знаят.

Това беше последният бой. Хората го знаеха. Можеше да се прочете по техните лица и изправените им рамене. Днес щеше да има само един победител. Може би те не бяха родени бойци, но бързо се учеха. Приближи се Диян начело на група от трима от най-добрите му мъже, които носеха металическо устройство със затегнати ремъци, в центъра на което се намираше гравитаторът.

— Готови сме — каза той.

— Всеки ли знае какво трябва да направи?

— До най-малката подробност. Вече се сбогувахме и отрядите за пръв удар заеха бойни позиции.

— Тогава да тръгваме и ние.