Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 23

Навън тълпата, като омагьосана, се приближаваше все повече, поразена от действията ми.

— Назад! Назад! — извиках аз и извадих от кобура си оръжието, за да придам тежест на думите си.

Както се разбра, то е било заредено и готово за действие, а аз невнимателно бях докоснал не каквото трябва. Раздаде се ужасен взрив, появи се облак дим и оръжието падна от ръката ми. Някакъв снаряд проби металния покрив на колата. Палецът силно ме болеше.

Поне зрителите се махнаха и при това доста бързо. Когато се разбягаха на всички страни, видях, че отзад се приближава още една полицейска кола и почувствах, че работите съвсем не вървят толкова добре, колкото би ми се искало. Трябваше да има и други ключове. Отново започнах да се пребърквам, хвърляйки намерените неща на другата седалка, докато не свършиха. Другата кола спря зад моята, вратите се отвориха.

Метален блясък в малка кожена калъфка? Ами да, чифт ключове. Един от тях меко влезе в необходимия отвор точно в момента, когато блюстителите на реда се приближиха от двете страни на колата ми.

— Какво става тук? — попита най-близкият. Ключът се превъртя, раздаде се стон на мотор и метално щракане.

— Неприятности! — казах аз, като хванах металните ръчки.

— Я излизай веднага! — каза той, изваждайки оръжието си.

— Въпросът е на живот и смърт! — закрещях аз и натиснах единия от педалите, както го правеше Слешър. Моторът изви, колелата се завъртяха, колата се събуди и се откъсна от мястото си.

Разбира се, не в нужната посока — назад. Раздаде се ужасен грохот и звън, полицаите изчезнаха. Отново хванах ръчките, единият от ченгетата се появи отпред с вдигнато оръжие, но веднага отскочи като ужилен, когато открих необходимата комбинация и автомобилът с рев полетя към него. Пътят бе чист. Бях свободен.

Но по петите ми се мъкнеше полицията. Преди да се добера до ъгъла, друга кола тръгна и се понесе напред. На покрива й се завъртяха цветни огънчета, зави сирена. Управлявах с едната ръка, а с другата защраках с превключвателите: напръсках с вода предното стъкло, след това погледах как го изтриха движещи се четки, послушах силна музика, сгрях краката си със струя топъл въздух и накрая получих виеща сирена, а може би и въртящи се светлинки. И се понесохме по широкия път, докато не почувствах, че така няма да мога да се спася. Полицията познава града и колите си и можеше да извика помощ по радиото. След като съобразих това, завъртях волана и завих в най-близката улица. Тъй като се движех много по-бързо, отколкото би трябвало, колелата изсвириха, колата се качи на тротоара и преди да слезе отново на пътя, се удари странично в някаква къща. Преследвачите поизостанаха, явно не искаха да завиват толкова живописно, но отново успяха да се залепят за опашката ми, когато прелетях следващия ъгъл. Завих два пъти наляво. Сега пътувах право назад и отново се приближавах към мястото на грабежа.

Това можеше да изглежда безумно, но всъщност бе най-безопасното сред стадото от същите виещи и блестящи светлосини коли. Автомобилите се обръщаха, отдръпваха се назад и си пречеха един на друг, аз от своя страна правех всичко, което можех, за да увелича безпорядъка. Беше много интересно: маса ругатни и красноречиви жестове… Вероятно бих издържал и повече, ако не ме надви чувството за собствена безопасност. Когато веселието достигна връхната си точка, се измъкнах от стълпотворението и завих. Преследване нямаше. Изключих сирената, загасих светлините и с по-разумна скорост поех по улицата, като търсех къде да спра. Да избягаш с полицейска кола е невъзможно, пък и не възнамерявах да го правя. Необходима ми бе миша дупка, за да се спотая.