Читать «Стоманеният плъх спасява света» онлайн - страница 9

Бях стигнал до мястото. Краят на пътешествието беше още по-драматично от началото, защото всичко стана моментално.

Отново можех да се движа. Отново можех да виждам — светлината ме заслепи и се върнаха всичките ми усещания, от които бях лишен толкова дълго.

При това падах. В отговор на това отдавна парализираният ми стомах реши да се разбунтува, а потоците адреналин и други подобни вещества, с които мозъкът се опитваше да натъпче кръвта ми вече 32598 години — плюс-минус три месеца, — се устремиха напред, сърцето заби радостно и ритмично. Падайки, се обърнах. Слънцето се скри и видях черното небе, а далеч долу — пухкави бели облаци. Нима това е тя? Пръст — тайнствената прародина на човечеството? Каквото и да беше, но определено ми достави удоволствие да се намирам където и да е и когато и да е, само наоколо всичко да е устойчиво и да не изчезваше изведнъж. Цялото ми снаряжение изглежда си беше на място и докосвайки регулатора на китката си, усетих тягата на заработилия гравитатор. Отлично. Изключих го отново и започнах да падам, докато не почувствах, че скафандърът навлезе в горните слоеве на атмосферата. Стигнах облаците и попаднах в мокрите им обятия, движейки се с краката напред. Вече се спусках меко като падащ лист. Падах сляпо и непрекъснато изтривах запотеното забрало на шлема, намалих скоростта още повече. Измъквайки се от облаците, превключих управлението на „реене“ и бавно огледах новия свят — възможната родина на човешката раса и вече вероятно моята нова родина.

Право над мен, като мек и влажен поток, висяха облаци, долу, на три километра от мен се разстилаха гори и поля, изкривени от запотеното забрало на шлема. Така или иначе, но рано или късно трябваше да опитам тукашната атмосфера, затова с надежда, че далечните ми прадеди не са дишали метан, решително вдигнах забралото и бързо поех въздух.