Читать «Измерения на чудесата» онлайн - страница 88

— Ясно. И как го приемат?

— За моя изненада — с възторг. Искам да кажа, че ние, художниците и интелектуалците, си знаехме колко е хубав, но не очаквахме широката публика толкова бързо да схване идеята. Обаче така стана. Те проявиха вродения си добър вкус и признаха това за единственото истинско изкуство на нашата епоха.

— Нима? Лично аз малко трудно бих могъл да го възприема.

Марунди го изгледа съжалително.

— Не съм предполагал, че точно ти ще се окажеш реакционер в естетиката. Какво би искал? Вероятно гръцки статуи и византийски икони?

— Твърдо не. Но защо да е нещо такова?

— Защото това, Кармоди, е действителното ни настояще, върху което трябва да се гради истинското изкуство. Потребяваме, следователно съществуваме! Но хората не проявяват желание да признаят този особено важен факт. Те извърнаха лице от Боклука, неунищожимия остатък от нашите удоволствия. Помисли си само — що е боклук? Не е ли той паметник на нашите потребности? Щом не правиш боклук, значи нямаш желания — това е древната максима на аналната незадоволеност. Защо ли пък да обсъждаме боклука? Как пък не! Че защо ли да говорим за секс, за чест или за другите съществени неща?

— Звучи разумно, изразено по този начин — призна Кармоди. — И все пак…

— Ела с мен, съзерцавай, учи се — прикани го Марунди. — Идеята се натрупва в теб също като боклука.

Отидоха в Залата на страничните шумове. Тук Кармоди се вслушваше в звуците на непрекъснато течащо тоалетно казанче, в пищната музика на уличната врява, във възбуждащия трясък на катастрофа, в гърления рев на тълпа. С тях се смесваха Съпровождащите шумове — бръмченето на бутален двигател, тракането на занитващ апарат, мощният грохот на пневматичен чук. По-нататък се намираше Залата на свръхзвуковия удар, от която Кармоди се измъкна бързешком.

— Правилно — одобри Марунди. — Опасно е. Но доста хора влизат в залата, някои остават по пет-шест часа.

— Ха! — възкликна Кармоди.

— Може и така да е. А сега ето го и ключовия звук на нашата изложба — любимия тътен на боклукчийски камион, смилащ боклука. Прекрасен е, нали? Оттук се минава към изложбата на празни бутилки. Тя е точно копие на метро. Предвидена е да възпроизвежда всяко друсане и залитане, а въздушната й среда е специално задимена от „Уестингхауз“.

— Какви са тези крясъци? — попита Кармоди.

— Гласове на герои — отвърна Марунди. — Първият е на Ед Брун от „Грийн Бей Пекърс“, най-добър защитник в професионалната лига. След това е пискливото скимтене на последния кмет на Ню Йорк. После…

— Да продължим — предложи Кармоди.

— Бива. Вдясно е крилото на Графитите. Вляво е модел едно към едно на старовремска евтина квартира (за мен това е вдъхновен пример за романтика). А пред себе си виждаш нашата колекция от телевизионни антени. Тази е британски модел, около 1960 година. Забележи строгостта, сдържаността. Сравни я с камбоджанското изделие от 1959-а. Виждаш ли пищните извивки на източния модел? Това е народното изкуство, изразяващо се в жизнеспособна форма.

Марунди застана с лице към Кармоди и заговори убедено: