Читать «Опасна тайна» онлайн - страница 36

— Тогава как може дори да си помислиш за продажба!

— Мога. Защото се научих да гледам действителността, дори тогава, когато е неприятна — Сузана погали Кейти по бузата. Деляха ги само пет години. А понякога й се струваше, че са петдесет. — Знаеш ли, има моменти, когато с теб и около теб стават неща, които не можеш да промениш. Когато се случи подобно нещо, трябва да спасиш това, което е най-важно, и да продължиш напред.

— Ала къщата е важно нещо!

— И колко време мислиш, че ще успеем да я задържим?

— Можем да продадем литографиите, лиможкия порцелан, някои други дреболии.

— Така само ще отложим края — Знаеше прекрасно това състояние, беше го изпитала на гърба си. — Ако е дошло време да си отидеш, най-добре го направи с достойнство.

— Значи вече си взела решение?

— Не съм — Сузана въздъхна и седна. — Всеки път, като помисля, и го променям. Преди вечеря се разходихме с децата до скалите. — Тя се загледа през тъмния прозорец със замечтани очи. — Когато застанах там, когато гледах залива, почувствах нещо ужасно непоносимо. Нещо, което сякаш разби сърцето ми. Не знам кое е правилно, Кейти. Не знам кое е най-доброто. Но се боя, че знам какво трябва да се направи.

— Да, ала много боли!

— И мен ме боли.

Кейти седна до сестра си и сложи глава на рамото й.

— Може би ще стане някое чудо!

Трент ги наблюдаваше от тъмния коридор. Не би искал да чуе разговора им. Не би искал да го е грижа за тях. Но ги чу и по неизвестни причини му стана мъчно. Съвсем тихо той се върна в стаята си.

— Деца — подзе леля Коко с глас, за който бе сигурна, че е върхът на любезността. — Защо не вземете да прочетете някоя хубава книга?

— Аз искам да играя на война! — Алекс разсече въздуха с въображаемата си сабя. — Ще се бия до последния човек.

О, Боже, това дете е само на шест години, помисли си Коко. Какво ли ще стане, когато стане на десет!

— Ето цветни моливи — продължи с надежда тя, като гледаше дъждовния следобед. — Можете да нарисувате някои хубави картинки. Ще ги окачим на хладилника и ще направим изложба.

— Бебешки занимавки — пресече я Джени.

„Боже, Боже, само на пет години и вече цинична!“

— Па-па-па! — Джени простреля Алекс с лазерната си пушка. — Уцелих те и вече си унищожен.

— Изобщо не съм ако искаш да знаеш, защото бях задействал защитното си поле.

— Да, да!

Двамата се гледаха с неприязън, каквато само децата изпитват едно към друго, ако се наложи да стоят затворени в къщи в събота. По мълчаливо съгласие започнаха ръкопашен бой. Когато се затъркаляха по изтъркания килим, леля Коко вдигна молитвено очи към тавана.

Добре, че битката се разиграваше в стаята на Алекс. Тук не можеше да направят големи поразии. Коко се изкушаваше да излезе и да затвори вратата, като ги остави да се избият, ала все пак носеше отговорност.

— Внимавайте, ще се нараните — започна тя старата песен, която всички възрастни пеят на децата. — Спомнете си какво стана миналата седмица, когато Джени ти разкървави носа, Алекс!

— Не ми го разкървави! — извика момчето, като се мъчеше да прикове изплъзващата се Джени към пода.