Читать «Името на розата» онлайн - страница 345

Като пристигнахме в Мюнхен, аз трябваше да се разделя с моя добър учител; поплаках си доста. Не се знаеше какво ще стане с него, затова моите близки предпочетоха да се върна в Мелк. От онази трагична нощ, когато Уилям не можа да сдържи покрусата си, наблюдавайки развалините на манастира, ние — по негласно споразумение — не бяхме отворили повече дума за случилото се. Не говорихме за това и докато траеше мъчителната ни раздяла.

Моят учител ми даде редица полезни напътствия какво да уча по-нататък и ми подари очилата, които му беше направил Никола, тъй като си бе възвърнал своите. Сега съм бил още млад, рече ми той, но един ден щели да ми свършат работа (и наистина сега, докато пиша тези редове, очилата са на носа ми). После ме прегърна силно, нежен като баща, и се разделихме.

Не го видях повече. Много по-късно научих, че умрял по време на голямата чумна епидемия, която избухна в Европа към средата на този век. И все се моля с надеждата, че Бог е приел душата му и му е простил многобройните горди постъпки, към които го бе тласнал будният му ум.

Години по-късно — вече като зрял мъж — ми се падна да попътешествам из Италия по заръка на моя абат. Не устоях на изкушението и на връщане се отклоних доста, за да посетя отново онова, което бе останало от манастира.

Двете села в полите на планината се бяха обезлюдили, земите край тях бяха запустели. Изкачих се на платото и пред овлажнените ми очи се разкри тъжна гледка на разруха и смърт.

От големите великолепни постройки, дето красяха това място, бяха останали само развалини, също като от паметниците на древните езичници в град Рим. Зидовете, колоните, оцелелите тук-таме носещи греди бяха обвити в бръшлян. Навсякъде бяха избуяли бурени, та човек не можеше да разбере къде са били и зеленчуковата градина, и цветята. Личеше само гробището благодарение на няколко гроба, по-високи от другите. Единствен белег на живот бяха грабливите птици, дето ловяха гущерите и змиите, които се притайваха между камъните също като базилиски или пък се стрелваха по зидовете. От портала на църквата се бяха запазили жалки, проядени от мухъл, останки. Тимпанът бе оцелял наполовина; успях да различа лявото око на седналия на престола Христос, разядено от атмосферните влияния, с плъзнали по него лигави ластари, както и нещо от главата на лъва.

Зданието като че ли все още се държеше напук на времето; беше се срутила само южната му стена. Двете външни кули, дето гледаха към пропастта, изглеждаха почти незасегнати, но навсякъде прозорците зееха като очни кухини, от които като лепкави сълзи се нижеха диви пълзящи растения. Вътре сътвореното от изкуството — отдавна разрушено — се сливаше със сътвореното от природата; на много места в кухнята, дигнех ли глава, през широките процепи на горните етажи и покрива, рухнали също като паднали ангели, виждах небето. Всичко, което не бе позеленяло от плесента, продължаваше да се чернее от дима отпреди толкова десетилетия.