Читать «Отдаването» онлайн - страница 3

Очите на Стоунвейл срещнаха нейните. Изражението им беше необикновено спокойно. Застрашително спокойно, помисли си Виктория, като леко потрепера. Нямаше дори искрица вълнение в този студен, сив поглед. Но тя не можа да прочете нищо по лицето му освен една особена наблюдателност.

— Бихте ли били така добра да изясните забележката си, мис Хънтингтън?

Виктория бързо реши да стъпи обратно на по-твърда почва.

— Моля, не ми обръщайте никакво внимание, милорд. Просто съм учудена от сполуката с картите тази вечер. Аз съм един посредствен играч с късмет, докато вие сте с репутацията на опитен такъв или поне така съм чувала.

— Ласкаете ме, мис Хънтингтън.

— Не ми се вярва — отвърна Виктория. — Носят се легенди за майсторството, което сте проявили на масите в Уайт и Брук, както и в някои други недотам почтени клубове.

— Твърде преувеличено е, струва ми се. Вие разпалвате любопитството ми. Та ние току-що се запознахме! Откъде сте могли да чуете подобни истории?

— Аз съм сигурна, че знаете как се разнася мълвата, милорд.

Виктория едва ли можеше да признае, че бе попитала приятелката си Анабела Линдууд за него, когато преди два часа той пристъпи прага на балната зала.

— Наистина. Но жена с вашата очевидна интелигентност би трябвало добре да знае, че не трябва да се доверява на слухове — с леко, небрежно движение Стоунвейл събра картите в тесте, като отпусна изящната си ръка върху масата, и се усмихна студено на Виктория. — Сега, мис Хънтингтън, имате ли предложение, как ще се разплатим?

Виктория го погледна с безпокойство, неспособна да потуши надигащото се у нея вълнение. Ако тя имаше някакъв усет, трябваше да приключи веднага с това. Но тази вечер й беше трудно да мисли хладнокръвно и логично — така, както би разсъждавала при други обстоятелства. Тя никога не беше срещала човек като Стоунвейл.

Жуженето от разговорите и смеха в игралната зала на лейди Атертън заглъхваше, а музиката като че ли се чуваше все по-далечна и по-далечна. Голямата лондонска къща на Атертънови беше пълна с хора от висшето общество, а също и с безброй прислужници, но Виктория се почувства внезапно самотна, като че в огромната къща бяха единствено само тя и графът.

— Моите победи… — повтори бавно тя, като се опитваше да надникне в мислите си. — Да, ще трябва да направя нещо, нали?

— Аз вярвам, че облогът беше изряден. Като победител имате право на едно желание, а аз съм на ваше разположение.

— Както и да е, в момента нямам никакви желания.

— Напълно ли сте убедена?

Тя се сепна от проницателните очи на графа. Той беше човек, който винаги знае повече, отколкото изглежда.

— Страхувам се, че трябва да ви възразя, мис Хънтингтън. Вярвам, че Вие ще се нуждаете от моите услуги. Разбирате, че ще Ви трябва придружител късно тази вечер, когато с мис Линдууд ще търсите приключения на карнавала.

— Откъде знаете за това? — остро попита Виктория.

Стоунвейл нежно галеше тестето с един пръст.

— Линдууд и аз сме приятели и принадлежим към едни и същи клубове, а понякога играем заедно на карти. Знаете как стават тези неща.