Читать «Дар от злато» онлайн - страница 135

— Искаш да кажеш, че човекът…

— Не е бил изпратен от Реджиналд Ярингтън.

— Но тогава е бил просто крадец, търсещ подслон.

— „Просто крадец“? С деветмилиметров „Магнум“ и камуфлажна униформа. Нещата не са толкова прости, Верити. Има нещо гнило в тази работа. Помолих полицията на Сикуънс Спрингс да направи едно кратко проучване за самоличността на Кейтлин Евинджър.

— На Кейтлин?!

— Да. Искам да знам каква е била, преди да стане толкова известна художничка. Имам странното предчувствие, че изобщо не е съществувала.

— Но катастрофата е променила всичко в нея. Може да е сменила името си, а пластичните хирурзи са променили външността й. Все пак, твърде много се е страхувала от Кинкейд.

— Но това изисква добри пари, Верити. Не знаем нищо за нея преди катастрофата. Що за човек е била, преди да стане известна. Твърде странно е също, че щом се запознахме с Евинджър, на сцената се появи и Кинкейд. Точно сега Кейтлин решава, че трябва да продаде последната си картина, и държи и ние да присъстваме на наддаването. Какво ще кажеш, не стават ли твърде много съвпадения?

— И какво предлагаш да правим?

— Веднага да си тръгнем. Още сега!

— Знаеш много добре, че не мога да постъпя така, Джонас. Вече прекалено много сме замесени във всичко това и заедно трябва да останем тук тази вечер.

— Заедно?

Думата остана да виси във въздуха. Верити се отпусна объркана на леглото.

— Изглежда, че прекалено много съм разчитала на нашата връзка. Хайде, какво чакаш. Вземи колата и тръгвай, а аз ще се прибера, когато свърши наддаването.

Джонас ядосано изохка, хвана ръката й и я накара отново да се изправи.

— Какви са тези глупости? Знаеш, че съм тук единствено, защото не искам да оставаш сама.

Ръцете й се обвиха около врата му.

— Благодаря ти, Джонас. Много съм ти задължена и ще ти се отблагодаря някой ден.

— Повтори го отново, за да се убедя, че не сънувам.

Глава XVII

Кейтлин Евинджър не беше пожалила средства, за да пресъздаде атмосферата на един ренесансов бал. Залата беше почти препълнена и всички танцуваха под звуците на класическа китара. Музиката се изпълняваше от приятен младеж с дълга до рамото коса, жълта туника и черен клин. Той бе наистина добър. Джонас с удоволствие се заслуша в 400-годишната италианска мелодия, която сега излизаше изпод струните на модерния инструмент. Имаше усещането, че ако затвори очи илюзията, че се намира на някое вечерно ренесансово събиране щеше да бъде пълна. Хората наоколо бяха подбрали много сполучливо своите костюми. Наистина съвременните материи не бяха толкова пищни и красиви, но на бледата изкуствена светлина това едва ли имаше значение. Полиестерът изглеждаше като коприна, машинната бродерия наподобяваше ръчна изработка, блестящите парченца стъкло приличаха на истински диаманти и изумруди.

Но това, което правеше илюзията наистина пълна, беше Верити. Със светлосинята си кадифена рокля тя сякаш бе излязла от някоя италианска картина. Дълбокото и деколте беше бродирано със златен и сребърен конец и подчертаваше фината кожа на шията и раменете и. То леко разкриваше формите на гърдите й, но не дотолкова, че да привлича постоянно мъжките погледи. Кройката на роклята беше стеснена, с висока талия и придаваше особена грация на красивата й фигура. Фризурата й бе в класически стил — челото й оставаше открито, а косата и беше завързана отзад и наподобяваше каскада от къдрици. Голям син скъпоценен камък висеше на шията й привързан със сребърно синджирче. „Изглежда като модел на Тициан“ — помисли си Джонас.