Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 88
Л. Дж. Смит
Но замъглените черни очи на стареца отново не реагираха, а продължиха да се взират все така невиждащо. Единственото му помръдване беше лекото, но непрекъснато треперене на кокалестите ръце, отпуснати на дръжките на инвалидната количка.
Независимо какво се опитваха да направят Мередит или Стефан, това си оставаше единствената реакция, която можаха да изтръгнат от него.
Накрая и Бони се опита да помогне, като прибягна до психическите си способности. Успя да долови нещо в дядото на Мередит, някаква искрица живот в скованата му фигура. Но не успя да я разгадае.
— Съжалявам — въздъхна тя, като се отдръпна и отмахна косата, паднала на челото й. — Няма полза. Нищо не мога да направя.
— Може би трябва да дойдем друг ден — предложи Мат, но Бони знаеше, че това няма да помогне. Утре Стефан потегляше за Европа, така че нямаше да разполагат с друга възможност за посещение. А отначало идеята им се стори толкова добра… От топлината, която я бе сгрявала допреди малко, сега бе останала единствено пепелта на съкрушената надежда. Сърцето й се бе свило от отчаяние. Като се обърна, видя, че Стефан вече излизаше от стаята.
Мат я подхвана под ръка, за да й помогне да се изправи и да я изведе навън. И след като се задържа за момент с обезкуражено сведена глава, Бони се остави Мат да я поведе към вратата. Трудно й беше дори да събере достатъчно енергия, за да премества краката си. Озърна се назад унило, за да провери дали Мередит идва след тях…
И
После всичко се разви мълниеносно. Стефан моментално се втурна назад, Мередит рязко се завъртя, Мат сграбчи Бони за ръката. Но старецът не скочи от инвалидната количка. Понеже беше много висок, той продължаваше да се извисява над тях, вперил поглед някъде над главите им, където може би виждаше нещо, което никой друг не можеше да види. От устата му най-после се отрониха някакви звуци, за да оформят единствената дума, която можеше да се разбере от неговия вой.
—
Санитарите нахлуха в стаята, изблъскаха настрани Бони и останалите, за да укротят стареца. Техните викове още повече засилиха суматохата.
—
— Моля ви, веднага трябва да си тръгнете. Съжалявам, но трябва да напуснете клиниката — нареди им една от сестрите.
Набързо ги избутаха към вратата, макар Мередит да се опита да се съпротивлява.
— Дядоооо!…
—