Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 70
Л. Дж. Смит
— Какво правите тук?… — заговори той, но след малко видя прозореца.
— Тя е мъртва — изрече Мередит яростно.
— Зная. — Мат приличаше на лоша преекспонирана фотография на самия себе си. — Казаха ми онези пред къщата. Те са я изнесли… — Той млъкна.
— Провалихме се. Дори и след като й бяхме обещали… — Мередит също не можа да продължи. Нямаше какво повече да се каже.
— Но сега полицаите трябва да ни повярват — заговори Бони, като погледна първо към Мат, а после и към Мередит, търсейки поне една причина, заради която полицаите да им бъдат благодарни. — Трябва да ни повярват.
— Не — опроверга я Мат, — няма да ни повярват, Бони, защото вече обявиха, че е било самоубийство.
— Самоубийство? А те видяха ли стаята? И наричат това самоубийство? — извика Бони, внезапно извисила глас.
— Те припомниха, че тя била душевно неуравновесена. Казват още, че тя… докопала някакви ножици…
— О, Боже мой — ахна Мередит и се извърна.
— Те си мислят, че се е чувствала виновна, задето е убила Сю Карсън.
— Някой е нахлул в къщата — извика Бони ядосано. — Поне това са длъжни да признаят!
— Не. — Гласът на Мередит беше по-мек, като на много уморен човек. — Виж този прозорец тук. Цялото стъкло е изпопадало само навън. Следователно го е счупил някой отвътре.
И това си остава необяснимо в цялата картина, помисли си Бони.
— Вероятно той го е направил, за да изскочи навън — отбеляза Мат. Те се спогледаха, унили и посърнали.
— А къде е Стефан? — попита Мередит. — И той ли е там, отпред, където всеки може да го види?
— Не, след като разбрахме, че Вики е мъртва, тръгна насам. Тъкмо бях решила да го търся. Трябва да е някъде наоколо.
— Шшт! — прекъсна го Бони. — Виковете отпред заглъхнаха. Както и писъците на жената.
При това относително затишие те успяха да чуят, макар и слабо, някакъв глас от чернеещите се орехи в дъното на двора.
— … докато очаквахме ти да я охраняваш!
От интонацията, с която бе отправен този упрек, кожата на Бони настръхна.
— Това е той! — зарадва се Мат. — С Деймън е. Хайде!
Когато приближиха орехите Бони можеше съвсем ясно да чува гласът на Стефан. Двамата братя се бяха изправили там, огрени от лунната светлина и вперили гневни погледи един в друг.
— Аз ти повярвах, Деймън. Повярвах ти! — повтаряше Стефан. Бони никога не го бе виждала толкова гневен, дори и при схватката с Тайлър на гробището. Но сега имаше нещо повече от гняв.
— А ти просто си оставил всичко това да се случи — продължи Стефан, без въобще да погледне към Бони, Мат и Мередит, без дори да даде шанс на Деймън да му отговори. — Защо не направи нещо? Ако си толкова голям страхливец, че не смееш да се биеш с него, можеше поне да ме повикаш. А ти само си стоял тук!
Лицето на Деймън беше напрегнато, но си оставаше непроницаемо. Черните му очи блестяха и сега в него не бе останало нищо от ленивото му и небрежно поведение. Изглеждаше скован и крехък като стъкло. Отвори уста и се опита да се защити, но Стефан го прекъсна.
— Вината е моя.
