Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 72

Лицето на Деймън беше студено като статуя от лед.

— Добре, както кажете — рече той. Гласът му също беше леденостуден. — Но аз бях дотук. Напускам. И този път, братко, ако се опиташ да ме последваш, ще те убия. Независимо дали съм дал обещание, или не.

— Няма да те последвам — отговори Стефан от мястото, където още седеше. Гласът му прозвуча сякаш бе погълнал стъкло.

Деймън взе якето си. Преди да се обърне, погледна към Бони, но сякаш не я забеляза. Ала след първите две крачки се извърна назад и заговори ясно и внимателно. Всяка негова дума беше като стрела, насочена към Стефан.

— Предупредих те — каза Деймън. — За това какъв съм аз, както и коя страна ще спечели. Трябваше да ме послушаш, малки братко. Поне след тази нощ ще научиш нещо.

— Аз вече научих какво струва да ти се доверявам — въздъхна Стефан. — Махай се оттук, Деймън. Не искам никога повече да те видя.

Без да промълви дори дума повече, Деймън се обърна и потъна в мрака.

Бони пусна ръката на Стефан и обхвана с ръце главата си.

Стефан се изправи, разтърси се като котка, принудена да стои неподвижно против волята й. Отдалечи се на няколко крачки от останалите, извърнал лице от тях. После само постоя малко така, потънал в размисъл. Гневът започна да го напуска също толкова бързо колкото го бе обзел.

Какво ще кажем сега, зачуди се Бони, вдигнала очи към небето. И какво въобще можем да обясним? Стефан беше прав за едно: те го бяха предупредили за Деймън, ала той не ги бе послушал. Явно той действително се бе предоверил на брат си, защото не искаше да повярва, че на Деймън не може да се има доверие. И не само Стефан, но всички останали от групата бяха действали доста безотговорно, разчитайки само на Деймън, понеже така им беше по-лесно и защото се нуждаеха от помощта му. Никой не бе възразил срещу това Деймън да дежури тази нощ край къщата на Вики Бенет.

Така че сега всички бяха виновни. Но Стефан най-много се измъчваше от вината си за тази трагедия. Бони знаеше какво се криеше зад яростта към брат му Деймън и загубата на контрол: собствената му вина и угризения. Това, което Бони не можеше да си обясни, бе дали Деймън знаеше това и дали въобще му пукаше. А и как се бе стигнало до тази трагедия? Сега, след като Деймън ги бе напуснал, вероятно никога нямаше да узнаят истината.

Но дори това сега няма значение, каза си тя, защото стана по-добре, че Деймън си тръгна.

Навън отново се вдигна шум, бяха запалени двигателите на полицейските автомобили, закратко изрева някаква сирена, затръшнаха се врати. Тяхната група бе в безопасност сред дърветата в мрака на задния двор, но не можеха повече да останат тук.

Мередит притисна едната си ръка към челото и затвори очи. На светлината на лампите от смълчаната къща на Вики Бони отклони погледа си от нея към Стефан. Едва сега усети колко много бе изтощена. Целият адреналин, който я бе поддържал във форма през тази драматична вечер, сега се бе изчерпил. Вече дори не бе способна да се ядосва, на когото и да е заради смъртта на Вики. Оставаше само депресията, прилошаването и безкрайната умора. Искаше й се да се сгуши в леглото си и да се завие с одеялото през глава.