Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 104

Защото Стефан бе зле. Много зле. Толкова зле, че повече нямаше накъде.

Никога досега не беше виждала толкова наранено тяло. Дори и на господин Танър, който беше умрял от раните си. И сестра й Мери не би могла да се справи с такива телесни поражения. Дори и да отведат Стефан на носилка до някоя операционна зала — и това нямаше да го спаси.

Обзета от нереално спокойствие, тя се озърна и видя проблясване на криле на лунната светлина. Деймън се озова до нея.

— Ако му се даде кръв, ще му помогне ли? — попита Бони спокойно и разумно.

Но той сякаш не я чу. Очите му бяха съвсем черни, целите само зеници. Ала сега те не излъчваха насилие, онова усещане за едва сдържана енергия бе изчезнало. Той коленичи и докосна чернокосата глава, отпусната на земята.

— Стефан?

Бони затвори очи.

Деймън е изплашен, помисли си тя. Деймън изплашен — самият Деймън! — и о, Господи, аз самата не зная какво да правя. Нищо не можеше да се направи… всичко свърши и ние всички сме обречени, а Деймън е изплашен за Стефан. Той няма да може да се погрижи за всичко, не разполага с никакво решение. Нито можеше да се намери някой друг, който да се справи със ситуацията. О, Господи, помогни ми, моля те, толкова съм изплашена… Стефан умира, Мередит и Мат са ранени, а Клаус може да се завърне всеки момент.

Отвори очи и погледна към Деймън. Той беше пребледнял, а с разширените си черни очи лицето му в този миг изглеждаше ужасяващо младо.

— Клаус ще се върне — промълви Бони тихо. Но вече не се страхуваше от него. Сега те не бяха ловец с опит от няколко столетия и седемнадесетгодишна девойка от човешката раса, озовали се тук на края на света. Вече бяха просто двама души — Бони и Деймън, които трябваше да се опитат да направят най-доброто, на което бяха способни.

— Зная — отвърна Деймън. Държеше ръката на Стефан, без да се срамува, че проявява слабост, напротив, жестът изглеждаше съвсем логичен и разумен. Бони усещаше, че изпраща Силата си към Стефан, но в същото време знаеше, че това не е достатъчно за спасението му.

— Кръвта ще му помогне ли?

— Не много. Може би само малко.

— Трябва да опитаме всичко, което би могло да му помогне.

— Не — прошепна Стефан.

Бони се изненада. Смяташе, че е в безсъзнание. Но сега очите му се отвориха и гледаха с ясен поглед — зелени очи със стаен огън в тях. Ала те сякаш бяха единственото живо нещо в него.

— Не ставай глупав — скара му се Деймън. Гласът му отново беше станал твърд. Пак улови ръката на брат си и я стисна силно, до побеляване на кокалчетата. — Ранен си много зле.

— Няма да престъпя обещанието си. — Тази непоколебима упоритост у Стефан се долавяше не само от тона му, но и от адски бледото му лице. И когато Деймън отново отвори уста, несъмнено, за да каже, че Стефан ще го престъпи, ако не иска да му бъден строшен врата, Стефан добави: — Особено когато няма смисъл.