Читать «Адвокат на улицата» онлайн - страница 165

Нямах какво да кажа.

— Редуваха се да ме търсят. Ту Артър, ту съдията Де Орио. Познаваш ли Де Орио?

— Не.

— Строг е, но си го бива. Почтен, умерено либерален, преди доста години започна в голяма фирма, кой знае защо обаче, му скимна да стане съдия. Заряза големите пари.

Придвижва повече дела от всеки друг столичен съдия, защото не дава на адвокатите и да гъкнат. Тежка ръка има, ще знаеш. Иска всичко да се урежда с извънсъдебно споразумение, а ако не стане, гледа процесът да е час по-скоро. Маниак е на тема приключени досиета.

— Май съм го чувал.

— Предполагам. Вече седем години се занимаваш с право.

— Антитръстово законодателство. В голяма фирма. Горе, из висините.

— Както и да е, слушай какво стана. Уговорихме среща за утре в един при Де Орио. Всички ще бъдат там — тримата ответници с адвокатите си, аз, ти, нашата попечителка, изобщо всички, свързани с делото. — Аз ли?

— Аха. Съдията иска да бъдеш там. Можело да седиш нейде из залата и да зяпаш, но държи да те види. И иска да носиш изчезналото досие.

— На драго сърце.

— Боя се, че в някои кръгове е известен с омразата си към пресата. Има навика да изхвърля журналистите от съда; камерите не могат и да припарят до него. Още отсега го дразни шумотевицата около делото. Решил е да сложи край на всякакво разгласяване.

— Документите по иска са обществено достояние.

— Да, но ако пожелае, може да ги засекрети. Не ми се вярва да го стори, но е опак човек.

— Значи иска да се споразумеем?

— Много ясно, че иска. Всички съдии гледат делата изобщо да не стигат до съд. Тъй им остава повече време за голф.

— А какво мисли за делото?

— Крие си картите, но беше непреклонен: и тримата ответници да пратят когото трябва, а не разни пионки. Ще се видим с хората, които могат незабавно да вземат решение.

— Гантри?

— И той ще е там. Чухме се с адвоката му.

— Знае ли, че на входа има металдетектор?

— Сигурно. Не му е за пръв път да ходи на съд. Двамата с Артър казахме на съдията за тяхното предложение. Той си замълча, но не вярвам да го е впечатлило. Виждал е и по-големи присъди. Познава си заседателите.

— А какво мисли за мен?

Моят приятел дълго мълча. Мъчеше се да намери думи, които да бъдат едновременно успокояващи и откровени.

— Ще избере твърдата линия.

Не звучеше много успокоително.

— Кое е честното, Мордекай? Аз съм под ножа, тъй че не мога да преценя обективно.

— Не става въпрос за честност. Ти взе папката, за да по правиш една несправедливост. Не си искал да я откраднеш, само да я задържиш час-два. Било е доблестно дело, но все пак си остава кражба.

— Де Орио спомена ли за кражба?

— Спомена. Веднъж.

Значи съдията ме смяташе за крадец. Мнението май ставаше единодушно. Не ми стискаше да попитам Мордекай какво мисли. Като нищо можеше да ми каже истината, а не исках да я чувам.

Той размърда могъщата си снага. Столът изпука, но не поддаде. Гордеех се с избора си.

— Искам да знаеш нещо — рече уморено Мордекай. — Само кажи, и моментално зарязваме сделката. Не ни трябва споразумение; всъщност на никой не му трябва. Жертвите са мъртви. Роднините им са в неизвестност или лежат по затворите. Едно тлъсто споразумение няма да промени живота ми и на йота. Делото си е твое. Ти решавай.