Читать «Адвокат на улицата» онлайн - страница 164

— Какво искат? — запитах аз.

— Две години лишаване от права — мрачно отвърна Мордекай.

Онемях. Две години — или споразумението пропада.

— Рекох им, че са се побъркали — каза той, но не толкова твърдо, колкото ми се искаше. — В никакъв случай.

Нямах сили да проговоря. В ума ми се въртеше едно и също. Две години. Две години.

Поспорили още малко за парите, но не постигнали напредък. Всъщност така и не се разбрали за нищо, освен да се видят пак час по-скоро.

Накрая Мордекай им раздал копия от иска на Маркис Дийс, който тепърва щеше да бъде подаден. В него бяхме посочили същите трима ответници и настоявахме да заплатят петдесет хиляди долара обезщетение за незаконното изхвърляне. Ще има и още, обещал Мордекай. Смятахме да подаваме по два иска седмично, докато приключим с всички потърпевши.

— Възнамерявате ли да предадете на пресата копие от този документ? — запитал Рафтър.

— Защо не? — рекъл Мордекай. — Щом влезе в съда, става публично достояние.

— Ами просто… вестниците се престараха напоследък.

— Вие първи започнахте с ударите под пояса.

— Какво?

— Кой разказа на вестниците за ареста на Майкъл?

— Не сме ние.

— Тогава откъде изскочи снимката в „Поуст“?

Артър казал на Рафтър да си затваря устата.

Сам зад затворената врата в кабинета си, гледах цял час към стените, докато най-сетне проумях нещата. Фирмата бе готова да плати големи пари, за да избегне две неща: нови унижения и перспективата за процес, който можеше да й нанесе тежък финансов удар. Ако им върнех папката, те щяха да оттеглят обвинението. И всичко си идваше на място, само че фирмата искаше да получи морално удовлетворение.

Според тях аз бях не само дезертьор, но и виновник за цялата каша. Аз бях връзката между мръсните им тайни, укрити високо в непристъпната им кула, и обществения позор, към който ги тласна процесът. Публичното падение им стигаше, за да ме намразят; възможността да ги лиша от любимите им парички разпалваше жажда за мъст.

А аз бях сторил всичко това с помощта на служебна информация — или поне така смятаха. Очевидно не знаеха за участието на Хектор. Аз бях откраднал папката, бях намерил каквото ми трябва и накрая бях скърпил процеса.

Аз бях Юда.

И най-тъжното бе, че ги разбирах.

36

След като София и Ейбръхам си тръгнаха, дълго седях в полумрачния кабинет. По някое време Мордекай влезе и седна на един от яките сгъваеми столове, които наскоро купих от разпродажба за шест долара. Бяха еднакви. Предишният собственик ги бе боядисал в кафяво. Изглеждаха ужасно грозни, но поне вече не се тревожех, че насред разговора някой клиент или посетител ще се изтърси на пода.

Знаех, че цял ден е разговарял по телефона, но гледах да стоя настрана от кабинета му.

— Днес имах доста разговори — каза Мордекай. — Нещата вървят далеч по-бързо, отколкото предполагахме.