Читать «Адвокат на улицата» онлайн - страница 167

— Колкото и неприятно да звучи, това не е краят на света — казах аз.

Опитвах се да говоря уверено, но ме обземаше ужас при мисълта за унижението. Уорнър, родителите ми, познатите от колежа, Клер, всички ония изискани господа в „Дрейк и Суини“. Лицата им се въртяха пред мен и си представях как ще посрещнат новината.

— Второ, по време на лишаването просто не можеш да работиш като адвокат.

— Ще ме уволниш ли?

— Не, разбира се.

— А какво ще правя?

— Ами… ще си стоиш в кабинета. Можеш да се заемеш с консултациите в ОТН, Самарянския център, Мисията на спасението и всички ония места, където вече си ходил. Ще си останеш пълноправен съдружник в кантората. Само дето няма да те наричаме адвокат, а социален работник.

— Значи нищо не се променя?

— Почти. Я погледни София. Приема повече клиенти от всички нас, взети заедно, и половината град я смята за адвокат. Ако има работа в съда, аз ще я поема. Тъй че около теб всичко остава същото.

Очевидно уличните адвокати сами си създаваха правилата.

— Ами ако ме спипат?

— На кой му пука? Опитай се да разбереш къде точно свършва обществената дейност и започва правото.

— Две години са много време.

— И да, и не. Никой не е рекъл, че трябва да приемем точно две години.

— Мислех, че не подлежи на обсъждане.

— Утре всичко ще подлежи на обсъждане. Но трябва да проучиш нещата. Намери подобни случаи, ако ги има. Виж какво е решавал съдът при сходни обстоятелства.

— Мислиш ли, че е имало и други такива случаи?

— Може би. Вече сме цял милион. Кой друг ще сплеска нещата, ако не адвокатите?

Мордекай бързаше за среща. Благодарих му и заключихме кантората.

Подкарах към Джорджтаунския юридически колеж близо до Капитолийския хълм. Библиотеката работеше до полунощ. Изглеждаше идеално място, където да се укрия, потънал в размисли за живота на един съгрешил адвокат.

37

Съдебната зала на Де Орио се намираше на втория етаж в Карл Молтри Билдинг и на път за нея минахме покрай кабинета на Киснър, където моята взломна кражба изчакваше поредната крачка в плетеницата от процеси. Из коридорите сновяха скъпо платени специалисти по наказателно право и евтини адвокатчета — от онези, дето се рекламират по автобусните спирки и кабелната телевизия. Всички шушукаха неуморно с клиенти, които почти до един имаха вид на изпечени главорези. Просто не можех да си представя, че името ми е нейде в кюпа заедно с тия злодеи.

На Мордекай му бе малко смешно, че държа да пристигнем точно в определения час. Никак не ми се щеше да закъснявам. Де Орио се славеше като фанатик на точността. А, от друга страна, не бих понесъл да подраня десетина минути и да се подложа на любопитни погледи, шушукане и досадни предварителни коментари от страна на Рафтър, Артър и кой знае още колко техни помощници. Не ми се искаше и да бъда в една зала с Тилман Гантри преди появата на негова светлост.

Исках да седна настрани, да изслушам каквото има за казване и никой да не ме закача. Влязохме в един без две минути.

Сътрудничката на Де Орио раздаваше копия от дневния ред. Посочи ни къде да седнем — аз в ложата на съдебните заседатели, Мордекай близо до мен, зад масата на ищеца. Попечителката Уилма Фелан вече бе там и изглеждаше отегчена, защото нямаше думата в предстоящите спорове.