Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 87

Тя го измъкна изпод бюрото, не много меко, съдейки по чутите удари, и ми помогна да го метна на рамо.

— А сега ни изведи оттук. Ще трябва да ме водиш, защото изобщо не мога да се придвижвам в тази тъмнина. Мини от другата страна на коридора, а след това вляво, на около четирийсет метра, докато не излезеш на стълбището, а след това надолу докрай.

Анжела ме хвана за ръка и тръгнахме. Ударих се в нещо, но вината не беше нейна, тъй като все още нямах ни най-малко чувство за осезание. По коридора би следвало да е по-лесно и по-бързо, тъй като там тя можеше с една ръка да докосва стената. В далечината се чуха гласове и два-три удовлетворителни вопъла. Експлозивният ми гардероб обезпечи добро отвличащо действие, а в тъмнината това изобщо беше великолепно. След това, точно когато се поздравих колко добре вървят нещата, светлината замига и светна.

Спряхме, замирайки и примигвайки от яркото осветление, чувствайки се като актьори на сцена. С най-малко дузина зрители.

Но всички те ни игнорираха, погълнати от собствените си беди и едва осъзнавайки присъствието на другите. Дебел чиновник в униформа, с изскочили от страх очи, налетя на нас, без дори да ни забележи.

— Към стълбата, бързо — изкомандвах аз и препуснах към нея с подскачащия на раменете ми Край.

Разбира се, беше прекалено хубаво, за да продължава дълго. Аварийното осветление премига и се намали до червено, и беше готово съвсем да угасне. Но вървящият срещу нас войник имаше достатъчно време, за да се огледа и да помисли какво става пред него. Накрая до съзнанието му достигна, че нещо не е наред и изваждайки гаусовката, завика:

— Стой!

Анжела държеше пистолета наготово, раздаде се само един изстрел, и войникът падна. Намерихме се на стълбата и светлината изгасна.

Беше трудно да се маневрира при спускане, макар някои усещания да започнаха да се връщат. В определена степен вече можех да напипвам пътя. Но веднъж изпуснах Край и малко се посмяхме, като го изтъркаляхме до следващата площадка, а след миг, спъвайки се, налетях върху Анжела и едва не се хвърлихме с главата надолу. След това тръгнахме по-внимателно и малко по-надолу някой каза:

— Чакаме ви, за да ви изведем. Само стойте, не мърдайте.

Това беше женски глас и при това не говореше на клизантски, иначе Анжела би взривила цялата стълба. След миг нечии ръце докоснаха главата ми и ми сложиха тежки очила. Сега можех да видя всичко в ярък контраст. Това бяха инфрачервени очила, а очакващото ни момиче имаше преносим инфрачервен прожектор. Препуснахме бързо, а тя извика някого по радиото. В подножието на стълбата ни чакаше Бейз.

— Разположихме хора на всички стълби, за да не ви загубим. Сега се връщат.

Те ми взеха Край. Не чувствах нито болка, нито умора, но по вибрациите на мускулите си предчувствах остра болка — болката от завършването на действието на наркотиците. Препуснахме бързо към отворената паст на служебния тунел.

— Насам — посочи Бейз, — на другия край чакат коли.

Глава 19