Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 85

Всичко вървеше точно по плана, плюс минус пет секунди. Когато един от пазачите взе кутийката за мъчения, наведох глава, забих поглед в краката си, за да не се спъна. Ако това е предизвикало илюзия за подавено състояние, още по-добре. Минахме по широк коридор покрай стълба и мислено отбелязах разположението й, за да получа някаква представа за разстоянието, което ме делеше от целта на пътешествието. Леговището на Край! Той чакаше зад бюрото търпеливо и беземоционално като паяк в паяжината си. Анжела седеше пред нас със закачена за тавана кутия за мъчение.

— Всичко наред ли е с теб? — попитах аз, минавайки през вратата.

— Разбира се. Нищо не стана. Не трябваше да идваш.

Щом чух това, обърнах внимание на Край, без да забравям и пазача, затварящ вратата зад нас.

— Сега ще я пуснете, нали така?

— Разбира се, не, в това не се съдържа никакво предимство — изразът на лицето му изобщо не се промени, докато говореше.

— Дори не съм и мислил, че ще я пуснете. Можете ли да кажете как я хванахте?

— Паметта ви съдържаше точно описание на жена ви, когато открихме, че за бягството ви са помогнали две жени, и естествено предположихме, че една от тях можеше да бъде тази Анжела. Компютърът я позна веднага, щом влезе в сградата.

— Сглупихме, като отидохме на такъв риск — казах аз, обръщайки се с лице към нея, но гледайки пазача си. Той беше готов да закачи кутийката за мъчения към другата кука на тавана и ако я закачеше, щяхме да влезем в капана.

Всичко, което мога да направя, е да се нахвърля върху него.

— Спрете го! — викна Край, и пазачът, поглеждайки ме бързо, натисна редица червени копчета на капака.

Няма да се преструвам, че беше приятно усещане. Болката беше достатъчно силна, за да разкъсва стомаха ми от гадене и да завърже на възли мускулите ми. Спънах се и паднах в краката на пазача. Взетият наркотик блокира по-голяма част от болката, но не цялата. Сигурно имаше още няколко нервни пътища, достъпни за моторен контрол. Очите ми се напълниха със сълзи и през сълзливата пелена можех да различа пред себе си ботуш и крак в униформен панталон. Лошо.

После видях ръката на пазача, който се наведе, за да ме хване за нашийника. Нанесох му рязък удар с изправен среден пръст и одрасках кожата на дланта му. Той само трепна и продължаваше да се навежда, докато не падна до мен, изпускайки кутийката. Тя падна толкова близо, че можех да се протегна да я взема и да натисна черното копче.

Болката веднага спря. Запълзях и се затъркалях, борейки се с вързаните си на възел мускули и ставайки на крака.

За няколко мига, минали от момента, когато нападнах пазача, ситуацията рязко се промени. Анжела лежеше напреки на бюрото на Край, хванала се за нашийника и гърчейки се от болка. Край стоеше на колене зад бюрото и търсеше пистолета си.

Хвърлих се върху него в момента, когато го вдигна. Няма да успея. Хвърлих се прекалено късно, той ще успее да стреля, и край на приказката.