Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 79

Порових се в паметта си, търсейки името, чуто преди няколко минути.

— Аз съм, сержант, Зобно. Този пръст…

— Той не е Зобно! — намеси се друг глас. — Зобно съм аз.

— Не, аз съм! — извиках в отговор. — Кой го каза?

— И двамата се приближете веднага! — извика сержантът. — След пет секунди стрелям.

Истинският Зобно, спъвайки се, тръгна през дима, а аз не успях нито да отговоря, нито да мръдна. И вече усещах как ме разкъсват куршумите, когато нещо ме дръпна за ръката и аз подскочих.

— Анжела? — прошепнах аз и получих безмълвен отговор, когато ме прегърна. Тръгнах към нея, но тя не дочака, хвана ръката ми, и ме повлече след себе си. Зад нас в дима звучаха гласове, след това внезапен писък на гаусовка и извиквания на команди.

Спънах се в невидими стъпала и очакващи ме ръце ме вмъкнаха през вратата.

Глава 17

— Търсеща група… търсеща група… — думите смътно стигнаха до мен през гърленото ръмжене на атакуващите плюшени мечета. Можех да ги отбия, макар използваните вместо мечове захарни пръчки да продължаваха да се чупят. Но даже и без захарните пръчки, един ритник в корема на плюшеното мече, и то пада и не му остава никаква сила.

С мечетата бих могъл да се справя лесно, ако на тяхна страна не бяха и проклетите дървени войничета. От тях ще се получи хубав огън и именно затова мислех, напипвайки клечка кибрит, когато едно от тях заби щика на малката си винтовка в ръката ми. Убоде ме, а аз премигах и отворих очи, срещнах погледа на мустакатото лице на гледащия ме доктор Мутфак.

— Тази тревога, трябва да кажа, наистина е в най-неудобното време. Направих ви инжекция за неутрализиране на хипнотичния наркотик. — Той държеше инжекцията в ръка и аз потърках ръката си мястото, където ме убоде. — В крайно неудобно време.

— Не го направих аз — изръмжах, все още събуждайки се само наполовина и желаейки да свърша с плюшените мечета.

— Лечението върви добре и за да започне всичко отначало, ще отиде много време. Регресирах ви до детството ви и — ух! Имали сте много интересно, да не кажа отблъскващо, детство! Трябва да ми разрешите да опиша този случай. Символът на плюшеното мече, нормално олицетворяващо топлина и уют, е бил преобразуван в подсъзнанието ви в…

— По-късно, докторе, ако позволите — дойде ми на помощ Анжела — въплъщение на златен шарм, тя се печеше на балкона и носеното от нея за тази операция парче тъкан заемаше примерно площта, която би заело крилото на пеперуда. Седнах, завъртях глава, намираща се все още в мъглата от остатъците на наркотика. Помещението беше колоритно и разкошно, с цяла стена, излизаща на балкона, със синьо небе и още по-син океан зад него, загнездило се високо на темето на хотел „Ринг Валичи“. Този хотел, предполагам, най-добрият на Бурада — напълно можех да повярвам в това — се намираше в центъра на лагуна и приближаването до него можеше да стане само по въздух или вода.

Това ни даваше възможност предварително да разберем за всякакви нежелателни посетители — такова предупреждение беше току-що получено. Редът за действие беше разработен старателно. По време на мозъчната сесия ми бяха обули плувки, в случай на извънредно положение, така че взех Анжела за ръка и на бегом тръгнахме към частния асансьор. Когато стъпихме в него, звукът от мотори на площадката над главите ни стана по-силен и отчетлив. Държахме се за скобите, когато подът на високоскоростния асансьор се изплъзна изпод петите ни.