Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 77

Сега се раздаде стрелба от горните прозорци, незабавно подхваната от войските навън. Всичко по плана. Петнайсет секунди след нулата, време за втората вълна.

— Всички други части робономи — тръгни! — заповядах аз по радиото.

В този момент от другите врати и изходи на фабриката в саваната на дима и газа трябва да излязат роботи. Не губех време за опити да организирам подслушване на вражеската командна връзка, но напълно можех да си представя какво ставаше сега. По-точно, това, както се надявах, което ставаше.

Зданието беше обкръжено, всичките им войски бяха готови, цитаделата ни се виждаше от всички страни, огряна от топлото, обедно слънце. След това внезапна промяна, дим, химически дразнители, обкръжили зданието от всички страни. Явен пробив — и ето го! Дзън, дзън! На ти, проклетнико, а Ейнджълин е точно пред мен, така че се държах за нея. Разпределението, бях сигурен, беше абсолютно случайно, тъй като на нея не й пукаше изобщо, дори да се бях хванал за една от полуголите бурадски куклички.

Безпомощното лутане из тъмнината предизвикваше леко объркване, особено когато наблизо просвистя случаен снаряд. Случаен, надявах се. Тази улица беше тясна и от двете страни блокирана с клизантски войници. Ако знаеха какво става, можеха да покрият улицата с кръстосан огън. Но да се надяваме, че в дадения момент са заети с робономите.

Всичко, което трябваше да направим, бе да пресечем двайсет метра открито пространство до многоетажното и многостайно здание от другата страна. Ако се доберем дотам незабелязано, ще имаме добър шанс да преминем през него до съседната улица. Ако и дотам се доберем незабелязано, то ще се разделим и през миши проходи, тунели, пътеки, да се надяваме, че сливайки се с гражданското население, ще изчезнем преди отсъствието ни да бъде забелязано. Да се надяваме.

Броях крачките, така че знаех, че почти стигнахме до зданието. Това значеше, че половината от нашите вече бяха в безопасност, когато наблизо се раздаде глас:

— Ти ли си, Зобно? Какво казваше сержантът за роботите? Тези приличат ли на роботи?

Веригата спря мълчаливо, затаявайки дъх. Бяхме много близо. Гласът беше мъжки и говореше на клизантски.

— Роботи, какви роботи? — попитах аз и сваляйки ръката от рамото си, я поставих на рамото на Анжела. — Тръгвай — прошепнах й аз. А след това напуснах веригата и тежко затропах към него с новите си ботуши.

— Сигурен съм, че той каза „роботи“ — оплака се гласът. Усетих зад себе си слабо раздвижване, когато веригата отново тръгна напред. Тропах и кашлях, приближавайки се към невидимия събеседник. Ръцете ми се протегнаха, готови бързо да хванат и стиснат, веднага щом отново заговори.

Всичко това би станало чудесно и би ми доставило садистично удоволствие, ако вечерният бриз не повя иззад ъгъла на зданието. Прохладният вятър обвя лицето ми и в дима се отвори дупка. Гледах клизантския войник, с шлем, въоръжен с гаусовка, с отпечатано на лицето потресено изражение. Отпечатало се по основателна причина — вместо да види събрат-войник, той съзря неизвестен инвалид, стискащ пръсти, с червени очи и небръснато лице, облечен в абсолютно прозрачни дрехи и женски ботуши с висящи на раменете вързопи и денкове. Да отвори уста — това е всичко, което можа да направи.