Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 56
Хари Харисън
Въпреки всичко беше запазила женствеността си, никакъв мундир не можеше да замаскира великолепната издатина на гърдите й. Влязох във входа и когато минавах покрай нея, тя протегна ръка да вземе пистолета ми. Можех да приложа всякакви хватки към ръката й и дулото на пушката й и да свърша, имайки и едното, и другото, но се въздържах. Докато чувстваше превъзходството си, можеше да говори по-непринудено. Влязохме в тъмно вътрешно помещение с един прозорец, където на масата се беше изтегнала още една униформена девойка. Очите й бяха затворени, единият крачол на панталоните откъснат, разкривайки уродлива рана, лошо превързана с мръсни бинтове. Кръвта избиваше през тях и капеше в локвичка на повърхността на масата.
— Имате ли аптечка? — попита пазачката ми.
— Имам — отговорих аз, отваряйки индивидуалния пакет на кръста. — Но не мисля, че от това ще има много полза. Тя изглежда е загубила много кръв и има нужда от болница.
— А къде ще получи медицинска помощ? Да не би от вас, свине-завоеватели?
— Вероятно — бях зает с точките на налягане, късайки старите бинтове, пръсках с антисептични средства и поставях нови бинтове. — Пулсът й е бавен и слаб. Не мисля, че ще успее да се измъкне.
— Ако умре, значи вие сте я убили — в очите на спътницата ми се появиха сълзи, но това не й пречеше да държи мускета си насочен в корема ми.
— Ще се опитам да я спася. Можете да ме наричате Васко.
— Бейз — автоматично се представи тя, — гвардейски сержант, докато
— Те? — като че ли малко се обърках. — Вие имате предвид нас, армията на Клизант?
— Не, разбира се, не. Но защо говоря с вас, когато би трябвало да ви убия…
— Не би трябвало. Да ме убивате, имам предвид. Не бихте повярвали, ако ви кажа, че съм ваш приятел?
— Не.
— Че съм шпионин, не е важно чий, работещ сега срещу Клизант, макар да се намирам в космическата им армада?
— Бих казала, че сте червей, молещ за нищожния си живот и готов да каже всичко.
— Но така или иначе, това е истина — изръмжах аз, разбирайки, че тя не възнамерява да приеме просто така откровенията ми.
— Бейз — слабо повика девойката на масата и се обърнахме към нея. След това отново: — Бейз…
И умря.
Помислих, че скоро също ще бъда покойник. Бейз вдигна оръжието си и видях как побеляха ставите на пръстите й, когато натисна спусъка. Бързо направих много неща, започвайки с това, че се гмурнах под ствола на оръжието и се претърколих право под краката й. Оръжието гръмна, изстрелът едва не отнесе главата ми в това затворено ограничено пространство, но все пак не ме засегна.
Преди тя да успее да стреля още веднъж, хванах цевта на пушката и бързо я ударих по мускулестите ръце и направих много други неща, които обикновено не се правят на жени, освен в подобна ситуация. След това завладях оръжието, а също така получих обратно пистолета си, а тя лежеше до стената и този път наистина имаше за какво да поплаче. Ще мине доста време, преди да може отново да използва пръстите си — спрях се малко преди да счупя костите й.
