Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 48

Хванаха ме! Разкри ме! Той знае кой съм и си играе с мен.

Погледна дълбоко в налетите ми с кръв очи и забелязах, че устата му леко се изкриви от отвращение.

— Добра нощ ли сте имали, лейтенант Хуля? — попита ме той, гледайки листа хартия и показанията на детектора на лъжата.

— Да, сър, знаете ли… Изпих няколко чашки с момчетата.

Именно това казах на глас. А си помислих ето какво: ще ме застрелят, право в сърцето! Представих си как този жизнено важен орган разплисква живата ми кръв в калта.

— Виждам, че неотдавна са ви понижили в чин. Къде са детонаторите ви, Пас Ратунков?

„Уморен съм… колко искам да се намеря в леглото“ — помислих аз.

— Детонатори ли, сър? — мигнах аз с червените си очи и вдигнах ръка да почеша главата си, докоснах бинта и си помислих, че не стои по-добре. Очите му се впиха в моите, сиви очи, почти еднакъв цвят с мундира му, и за миг долових зад спокойните му маниери сила и гняв.

— А раната на главата, къде сте я получили? Чуждопланетният ни шпионин са го ударили по главата.

— Паднах сър, вероятно някой ме блъсна от фургона. Войниците ме превързаха, попитайте ги…

— Вече ги попитах. Напили сте се, паднали, опозорили сте офицерския корпус. Махайте се и се изчистете, предизвиквате отвращение в мен. Следващия.

Вдигнах се на подгъващите ми се крака, без да гледам пронизителните зеници на тези студени очи, и тръгнах сякаш забравил за прибора в ръката си, а след това се върнах обратно и го оставих на масата, но той се наведе над документите си, като ме игнорира напълно. Разгледах бледия белег под редките му коси на плешивото му теме и си тръгнах.

Да излъжеш детектора на лъжата трябва умение, практика и тренировка. Имах всичко това. Може да се направи само при определени обстоятелства, а сегашните бяха идеални. Внезапен разпит без провеждане на тестове за нормална реакция на субекта. По такъв начин трябваше да изобразя красив граф на самописеца му. Страхувах се: от него, от нещо, от каквото и да е. Но когато задаваше въпроси, с които да ме вкара в капана, предназначен за разобличаване на шпионина, се отпуснах, защото ги очаквах и уредът го показваше. Въпросът беше безсмислен за всеки, освен за чуждопланетния шпионин. Доколкото той видя това, разпитът приключи, чакаше го още много работа.

Остро̀в седеше мъртво трезв с оголени очи, сякаш чинии, когато се върнах и паднах на пейката до него.

— Какво искаше? — проговори той с глух шепот.

— Не знам. Попита ме за нещо, което не знам, а после всичко свърши.

— Надявам се, че няма да поиска да поговори с мен.

— Кой е той?

— Нима не знаеш? — с потресаваща недоверчивост попита той.

Започнах да отстъпвам, прикривайки внимателно пълното си отсъствие на информация.

— Е, нали знаеш, че току-що пристигнах…

— Но всички знаят Край.

— Значи това е Той? — ахнах аз и се опитах да изглеждам толкова изплашен, колкото и той, и това изглежда подейства, защото той кимна, погледна през рамо и отново обратно, по-бързо.

Станах и отидох пак в тоалетната, за да прекратя разговора на това място. Всички знаеха за Край.