Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 45

Времето изтече. Отново се появи ръката и котелът, ударих китката ребром с длан и получих котела. Веднага щом завих с фургона зад ъгъла, натискайки със сила газта, хвърлих котела обратно на собственика му заедно с граната, като накарах поне за известно време този източник на неприятности да утихне. Изравних хода на фургона, внимателно докоснах цицината на главата си и забелязах два бронетранспортьора, който се бяха появили на пътя и завиваха към мен. Мернаха се здания, спрях и завих в първата пряка, фургонът вече беше повече пречка, отколкото актив, и трябваше да се избавя от него.

Е, а после какво? Не исках да бъда намерен близо до квартирата си — това незабавно щеше да предизвика подозрение, а офицерските казарми се намираха в противната посока. Но офицерският клуб не беше много далеч. Дали ще мога да попадна там? Беше ли възможно пияните до безсъзнание от вчерашното весело вечерно напиване офицери все още да лежат по наровете, където ги бях оставил? Това беше прекалено добър шанс, за да го изпусна, защото ако успея да се върна на нара си, естествено щях да бъда извън подозрение.

Беше доста близо. Имаше и коли, носещи се към мен, и още повече зад мен, но в дадения момент нито една от тях не беше наблизо. Губех маскарадния си костюм в движение: палтото, противогазът, брадата отбелязваха пътя ми.

Пъхнах единствената граната в джоба си, сложих си кепето, като го нахлупих по военному и със строева крачка завих зад ъгъла. Отделение войници се изсипа от казармата и се строи в редица, но ме игнорираха — още един мундир сред хиляди такива. Офицерският клуб не беше много далеч. Още два ъгъла и ето че бях пред него. Предната стая беше затворена, но знаех, че входът към стаята с наровете ще бъде отворен. Точно когато се готвех да завия зад ъгъла, чух разговор на войници и спрях.

— Това ли е всичко?

— Останаха само няколко, сър. Няколко, които не могат да се събудят. И един, който не иска да слезе от нара.

— Аз ще поговоря с него.

Внимателно погледнах иззад ъгъла, а след това се скрих обратно.

Бях пристигнал прекалено късно. Офицерът точно влизаше през вратата към стаята с наровете и наоколо шареха множество войници, водещи махмурлиите офицери в очакващия ги фургон. Един от офицерите седеше на земята, без да обръща внимание на войниците, опитващи се да го подмамят в колата. Още един хвърляше бисквитите си в стената на зданието.

Мисли по-бързо, ди Грийс, времето изтича. Подхвърлих последната граната на дланта си и натиснах активатора. Ако успея да се присъединя към пияната компания, ще бъда в безопасност, това си струваше риска. Направих крачка иззад ъгъла с ръка зад гърба, но никой не гледаше към мен. С бърз замах хвърлих граната колкото може по-далеч през фургона.

Избухна много мило — глух удар — бум! После облаци дим и викове на войници. И всички погледнаха натам. Осем бързи крачки ме доведоха зад гърба им, до седящия офицер, който нещастно мърмореше нещо под нос, игнорирайки всичко останало. Наведох се, съгласявайки се съчувствено с наполовина чуващите се жалби, помагайки му да стане на крака.