Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 42

Васко все още седеше, впил поглед в телевизора, дълбоко въздишаше, когато космическите кораби се носеха в треската на разрушението. Съскаха бластери и бластерни оръдия, бушуваха бесни вихри енергия, и през всичко това се вряза записаният ми глас:

— А сега, Васко, слушай. Ти имаше тежък ден и искаш да спиш. Прозяваш се. Сега възнамеряваш да изключиш лампата и да отидеш в спалнята, тъй като утре те очаква нов ден.

И това беше една голяма лъжа. Тъй като утре няма да има нов ден, във всеки случай не и за скъпия Васко. Отново всичко това ще започне отначало. Ще бъде приспан в дълбок сън и дори по-дълбок транс от утешаващия ми глас. И докато пребивава в това състояние, ще му обяснят, че трябва да забрави този ден, така че може да се събуди сутринта на последният си ден от отпуската, преди да се яви на действителна служба.

Ще се събуди с лек махмурлук от вчерашния празник и няма да се безпокои заради това. Просто ще лежи в стаята, ще почете малко, ще поспи, ще погледа телевизия и ще си легне по-рано. Ще се наслаждава. И така ще продължава, докато не се наруши програмата.

Това беше най-чудесният план и, доколкото бе възможно, защитен от глупави случайности. Захраних половината от ликвидационните си фондове в платежната сметка и балансът на стенния индикатор подскочи на огромна сума.

Бавно и щастливо излязох от стаята и окачих на вратата табелка „не ме безпокойте“.

А след това изпаднах в депресия, запалих пак светлината и се огледах, търсейки бутилката, която ме снабдяваше с такова интензивно вдъхновение. Васко отлично се бе погрижил за това.

Но как ще се върна в базата с тройно подсилената охрана?

Тази висока каменна стена се очерта в мозъка ми толкова голяма, колкото беше в действителност. Щях да шумя, прекачвайки се през нея, и щях да вдигна всички по тревога. Щеше да бъде много мило, ако можех да се върна без чието и да било знание, промъквайки се под нея. Но и дума не можеше да става за подкоп, това трябваше да бъде нещо, което може да се направи за няколко часа.

Да открадна самолет, да прелетя и да скоча с парашут? И да бъда застрелян, преди да се докосна до земята. Нямаше по-лошо време да се проникне или напусне базата от сега.

Часовите ще бъдат двойно по-бдителни, а цялата база ще гъмжи от войници. Което разбира се и даваше ключа към това, което трябваше да направя. Да обърна силите им против тях самите. Да използвам числеността им, за да им нанеса поражение — джудо в гигантски размери. Но как?

Отговорът дойде достатъчно бързо, веднага щом проблемът беше формулиран правилно. Събрах необходимото снаряжение, то беше доста обемисто. След това го сложих в голям куфар и го снабдих с апаратура за саморазрушение.

Ще ми трябва нова маска, нищо сложно, просто за да скрие реалната ми — присвоена — личност. Ах, до каква степен на лъжа трябваше да стигна!