Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 4

— Просто да се изкъпя в морето, любов моя — извиках аз и отворих вратата. Пистолетът калибър 0.75 изтрещя и отломки от врата се разлетяха покрай мен.

— Разтвори си халата — без злоба каза тя, като през това време духна дима от дулото на пистолета.

Покорявайки се на съдбата, вдигнах рамене и разтворих плажния халат. Краката ми бяха голи, но аз, разбира се, бях напълно облечен, с навити панталони и обувки, завързани за колана. Тя разбиращо кимна.

— Можеш да се върнеш горе. Никъде няма да ходиш.

— Разбира се, че не отивам! — (горещо негодувание). — Не съм такъв човек. Просто исках да се помотая по сергиите, и…

— Горе!

Тръгнах. Няма такива фурии в ада, с които да сравня моята Анжела, за да я опиша. Лекарите от Специалния Корпус премахнаха от съзнанието й човекоубийствените й наклонности, развързаха обърканите възли на подсъзнанието й и я подготвиха за по-щастливо съществуване, отколкото позволяваха обстоятелствата преди. Но когато работата стигаше до решителни моменти, тя все още си беше предишната Ейнджълин. Въздъхнах и вдигайки тежките си като олово крака, се качих по стълбата. Почувствах се още по-невъзможен изверг, когато видях, че тя плаче.

— Джим, ти не ме обичаш! — класически гамбит от времето на първата жена в райската градина, но все още е невъзможно да му се намери достоен отговор.

— Обичам те — запротестирах аз и казвах истината. — Но това е просто рефлекс. Или нещо такова. Обичам те, но да се оженя… Е, това е все едно да отида в затвора. А там през всичките си престъпни години нито веднъж не съм попадал.

— Това е освобождение, а не плен — каза тя и започна да свещенодейства с гримовете си. Едва сега забелязах, че на устните й имаше червило в тон с бялата й рокля и малката плетена шапчица на главата. — Това е все едно да скочиш в студена вода — каза тя, като стана и ме потупа по бузата. — Свършвай бързо с това, така че да не го почувстваш. А сега размотай панталоните и си обуй обувките.

Така и направих, но когато се изправих, за да отговоря на този глупав съвет, видях, че вратата е отворена и че в съседната стая стои магистър по бракосъчетанията и двама негови свидетели. Тя ме взе за ръка, меко, отдавам й дължимото, и в същото време въздухът се изпълни с могъщи акорди, запис на орган. Тя ме дръпна за лакътя. Съпротивлявах се за миг, но след това, залитайки, тръгнах напред. Струваше ми се, че очите ми бяха покрити с пелена.

Когато тъмнината се разсея, органът блееше умиращи ноти, вратата се затвори зад отдалечаващите се гърбове, а Анжела престана да се възхищава на украсения й с пръстен пръст за момент, колкото да ми поднесе устните си. Едва ми стигна силата на волята, първо, за да я целуна, а след това вече да простена.

На бюфета имаше цяла батарея от бутилки, и треперещите ми пръсти, опипвайки я, безпогрешно намериха дебелата бутилка с „Потта на сириуска пантера“, мощен алкохол с такъв отвратителен ефект, че продажбата му бе забранена на повечето цивилизовани планети. Голяма чаша с тази напитка действаше твърде ефикасно — почувствах как ми причинява вреда и си налях втора. Докато правех това, потънал във вцепенените си мисли, сигурно е изминал известен период от време, защото Анжела — моята Анжела (сподавен стон) — сега стоеше пред мен, обличайки панталон и пуловер, с наредени до нея приготвени куфари. Чашата беше изтръгната от ръцете ми.