Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 2

Това беше заразителна гледка. Заслепяващият газ е невидим и не притежава миризма, но съдържа химическо вещество, което действа почти мигновено, предизвиквайки парализа на оптичните нерви. След петнайсет секунди всички в банката ослепяха.

С изключение на Джеймс Боливар ди Грийс, значи аз, човек с много таланти. Като си свирках през зъби весела песничка, прибрах останалите пари. Благодетелката ми накрая се измъкна окончателно от полезрението ми и пищеше несдържано някъде под стойката. Също както и много други хора. Имаше опипващи с ръце и падащи, когато си пробивах път през това стълпотворение, при това много задимено. Смътно усещане за куция сред слепите и всякакви такива. Отвън вече се беше събрала тълпа, притискаща се свещено ужасена към прозорците и стъклените врати и жадно наблюдаваща разиграващата се вътре драма. Махнах им с ръка и се усмихнах, и по най-близките преминаха тръпки, когато в паника се дръпнаха от вратата. Стрелях в ключалката, насочвайки така пистолета, че куршумите да просвистят над главите им, и с ритник отворих вратата. Преди самият аз да изляза, избрах това, което ми беше необходимо, и хвърлих на тротоара димна бомба, след това бързо пъхнах в ушите си тампони.

Димната бомба запищя и всички започнаха бързо да се разсейват. Наложително е бързо да се разсеете нанякъде, когато чуете някоя от тези играчки. Тя изпуска смесена отвара от дяволски звуци с децибели от порядъка на голямо земетресение. И някои подсилени звуци, от рода на драскане с нокти по училищна дъска, като в същото време други — инфразвукови — идеално предизвикват чувство за паника, близко до предусещането на смъртта. Те са безвредни и високоефективни. Улицата беше празна, когато се приближих до колата, която току-що бе спряла до тротоара. Главата ми потрепваше от инфразвуковите честоти, преминаващи през тампоните, и бях повече от щастлив да се вмъкна в отворената врата и да се отпусна, докато Анжела караше напред по улицата.

— Всичко мина отлично? — попита тя, без да сваля поглед от пътя, когато зави зад ъгъла на две гуми. В далечината завиха сирени.

— Като парче торта. Гладко, като рициново масло…

— Усмивката ти предполага, че трябва да се очаква нещо много по-добро.

— Извинявай. Празен ми е коремът. Но палтото ми е натъпкано с големи количества пари, с които ще си поживеем.

— Колко мило! — разсмя се тя, и не се шегуваше. Тази неотразима усмивка, това намръщено носле. Жадувах да го захапя или поне да я целуна, но се задоволих с дружеско потупване по рамото, тъй като й беше нужно пълно внимание за управление на колата. Пъхнах в устата си дъвка, за да махна червения емайл и започнах да свалям маскировката.

Докато променях външността си, същото направи и колата. Анжела зави в странична пресечка, а след това откри и тръгна по още по-тиха уличка. Никой не се виждаше. Охо, оказва се, че техниката може да прави някои интересни неща. Номерата се плъзнаха надолу, откривайки други цифри, но този трик беше прекалено прост, за да подлежи на обсъждане. Анжела вдигна страничните стъкла, когато отпред запръскаха струите на прекрасен катализатор. Където и да попаднеха, синята боя ставаше ярко червена, с изключение на покрива на колата, който стана прозрачен, така че след няколко секунди се намирахме под капак, откриващ заобикалящия ни свят. Голямо количество от това, което на пръв поглед изглеждаше хромирана стомана, се разтвори, променяйки външния вид и дори марката на автомобила. Щом този процес завърши, Анжела обърна и спокойно тръгна обратно, в посоката, от която пристигахме. Оранжевата й перука беше заключена заедно с моята маскировка и аз поддържах волана, докато тя слагаше внушителни слънчеви очила.