Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 27

Хвърлих се напред. Фаровете ми извадиха от тъмнината прясно петно на земята, обкръжено от облаци прах, дим и пара.

На дъното лежеше голямо полирано парче от изпускащ пара камък. Скрих колата зад най-близката дюна и пуснах предавателя. Раздаде се още един взрив, малко по-слаб от този на сблъсъка, и над главата ми просвистяха парчета от камъни.

Когато отново погледнах метеорита, зарядите го бяха разцепили почти на две и желеобразната течност, която защищаваше съдържанието му, попиваше в пясъка.

В същия миг чух нарастващ грохот от приближаващи се реактивни самолети и моментално изключих фаровете. Летящите чудовища прелетяха над главата ми — триъгълници ревяща тъмнина на звездното небе — и се наклониха при завоя. Направих нова преоценка на подозрителността на полицейските сили, а също и на радарите, компютрите и самата им организация. Имах по-малко време, отколкото предполагах. Скочих в ямата, опитвайки се да не обръщам внимание на топлината, лъхаща от раздробения камък.

Снаряжението беше цяло — опаковано в плоски сандъци, и светлината на звездите беше достатъчно силна, за да ги измъкна горе и да ги скрия в колата. Самолетите кръжаха горе и търсеха точното място на падането на метеорита с помощта на радарна триангулация.

Не че можеха да видят нещо при тяхната скорост, а и на тъмно, но се задаваха по-бавни въздушни съдове с уреди и осветление, които можеха да претърсят целия район.

При тази мисъл забързах доста, въображението ми вече рисуваше трептенето на перки на хоризонта. Дишайки тежко, сложих и последния сандък в колата и зачаках самолетите да се обърнат с гръб към мен, преди да тръгна към своята дупка.

Пътувах с възможно най-голяма скорост, лавирайки между големите ями и подскачайки на по-малките. Когато самолетите се обърнаха в моята посока, спрях, изчаквайки и представяйки си с всички сили колко съм мъничък. При следващото тръгване успях да се добера до входа. Когато хвърлях в дупката първия сандък, чух мотори. Отдалеч заблещука силна светлина, движеща се към мен. Бръсначът се размахваше съвсем близо до мен. Хвърлях сандъците един след друг, без да се грижа къде ще се приземят.

Вече бях готов да се гмурна след тях и внимателно да ги подредя, когато над главата ми запърхаха огромни крила и изпод „гърнето“ като мълния избухна ослепителна светлина.

Тя се понесе по-нататък, а аз напипах с крак стартера на колата през галактиката от дъги и ревящи светлинни дискове. Колата потегли от мястото си, след това рязко увеличи скоростта, когато превключих. Светлината удари отново, паднах на една страна и замрях.

Лежах безкрайно дълго, обгарян от светлината дори през плътно стиснатите клепачи. Стори ми се, че съм лежал две-три години. Но това продължи само части от секундата.

Стълбата си беше на мястото и се спуснах по нея, като издрасках коленете си в нахвърляния как да е товар.