Читать «Ламермурската невеста» онлайн - страница 16

Говореше се даже, че мъжът на лейди Аштън, така задължен на талантите и ловкостта на своята съпруга, се отнасял към нея по-скоро с почтително благоговение, отколкото с нежна привързаност; по мнението на мнозина в главата му често възниквала мисълта, че домашното робство, с което той платил за успехите си в кариерата, е твърде висока цена. Но всичко това са само необосновани подозрения, никой не би могъл да каже нищо с пълна сигурност, защото лейди Аштън държеше на честта на мъжа си не по-малко, отколкото на своята собствена и разбираше отлично колко много ще изгуби той в очите на обществото, ако се създаде убеждение, че е васал на своята съпруга. Затова тя при всеки удобен повод цитираше мненията му като безпогрешни, винаги се позоваваше на неговия вкус и слушаше словата му с уважението, с което почтителната жена трябва да се отнася към мъжа си, надарен с толкова несравними достойнства и заемащ толкова високо положение в обществото. Но във всичко това имаше нещо показно и фалшиво; и онези, които внимателно и може би не без злорадство следяха съпружеската двойка, не можеха да не открият, че лейди Аштън, личност с по-твърд характер, с по-висок произход и по-неутолима жажда за слава, се отнася към мъжа си донякъде презрително; а той изпитва към нея по-скоро завист и страх, отколкото привързаност и уважение.

По отношение обаче на главната цел и стремежите си сър Уилям Аштън и съпругата му бяха в пълно съгласие и затова действуваха винаги задружно; външно те винаги си оказваха дълбоко уважение, защото знаеха отлично, че без това не могат да разчитат и на уважението на околните.

Брачната им връзка бе увенчана с няколко деца, от които оцеляха само три. По онова време най-големият им син пътешествуваше из Европа; дъщерята, навършила наскоро седемнадесет години, и по-малкият син, с три години по-млад от сестра си, пребиваваха с родителите си в Единбург по време на сесиите на шотландския парламент и на Тайния съвет; през останалото време семейството живееше в готическия замък Рейвънсууд, който сър Уилям разшири значително и преустрои в стила на XVII век.

Алън лорд Рейвънсууд, предишният владетел на този древен замък и принадлежащите към него обширни земи, няколко години напразно се бе опитвал да продължи борбата с противника си, залавяйки се за различни спорни въпроси, възникнали вследствие на предишните заплетени дела; но те до едно бяха решени в полза на богатия и влиятелен съперник. Смъртта най-сетне сложи край на дългите им разпри, като призова лорд Рейвънсууд пред по-висш съд. Нишката на неспокойния му живот внезапно се прекъсна вследствие на страшния, но безсилен гняв, който пламна в него при известието, че поредното съдебно дело, заведено по-скоро заради самата справедливост, отколкото заради доводите си — последното срещу могъщия му враг, — е също изгубено. Младият Рейвънсууд бе очевидец на агонията на баща си и слушаше проклятията, с които умиращият обсипваше врага си, сякаш завещаваше на своя син да отплати на злото със зло. За нещастие по-сетнешните събития засилиха у младежа жаждата за мъст — чувство, което дълги години е било един от най-големите пороци на шотландците.