Читать «Ламермурската невеста» онлайн - страница 14

А обществените отношения в Шотландия даваха храна за такива подозрения. „В онези дни нямаше цар в Израил.“¹⁹ След като Джеймс VI напусна Шотландия, за да приеме по-богатата и по-могъща корона на Англия, шотландската аристокрация се раздели на враждебни групи, които се сменяха на власт една след друга в зависимост от това, доколко успяваха интригите им в Сейнтджеймския двор²⁰. Бедствията, породени от тази система на управление, напомняха нещастията, сполетели ирландските селяни, които арендуваха земите на имения, чиито собственици не живеят в Ирландия. В страната нямаше върховна власт, общите интереси на която да съвпадат с народните интереси и към която притесняваните от местните тирани да се обърнат за милост или правосъдие. Колкото бездеен или егоистичен да бе монархът, колкото и да се стремеше той към самовластие, все пак в една свободна страна личните му интереси така се преплитат с интересите на поданиците му, а вредните последици от злоупотребите са толкова очевидни и неизбежни, че здравият разум го подтиква да се погрижи да има еднакво за всички правосъдие и да заздрави престола въз основа на справедливостта. Ето защо дори владетелите, известни като узурпатори и тирани, се оказваха ревностни защитници на каузата „правосъдие за всички“, при властвуването на които не се накърняваха личните им интереси и тяхното могъщество.

Съвсем иначе стоят нещата, когато върховната власт е в ръцете на водача на някоя аристократическа върхушка, която е в съперничество с водача на враждебна клика, стремяща се към слава. Той трябва да посвети краткото си и нестабилно управление, за да възнагради своите привърженици, да заздрави влиянието си и да се разправи с враговете си. Дори Абу Хасан²¹, този най-безкористен от всички наместници, по време на еднодневното си халифство не пропуска да изпрати в дома си получения „дар“ от хиляда жълтици; шотландските управници всеки път, когато в резултат от надмощието на една или друга групировка завземеха властта, охотно прибягваха до същото средство, за да се възнаградят.

С особено позорно пристрастие се отличаваха съдебните инстанции. Едва ли имаше важно дело, в което съдиите да нямат основание да го проявят. Дотолкова не можеха да устоят на изкушението, че от онези времена датира поговорката: „Кажи ми кой е тъжителят и аз ще приложа съответния закон.“ Един вид подкуп водеше до друг, още по-срамен и гнусен. Съдията, който прилагаше свещените си задължения днес, за да помогне на приятеля си, а утре — за да погуби някой враг, и се ръководеше при произнасяне на присъдата от роднински отношения и политически симпатии, не можеше да не възбуди подозрение в пристрастие и затова естествено се предполагаше, че кесията на богаташа неведнъж е накланяла към себе си везните на правосъдието. Дребните слуги на Темида вземаха подкуп най-безсъвестно. С цел да се повлияе на присъдата, изпращаха на съдиите сребърни предмети и кесии с пари; по думите на един съвременник „подът на съдебната зала се покриваше с подкупи“, като никой дори не мислеше да прикрива това.