Читать «Ламермурската невеста» онлайн - страница 17

През едно ноемврийско утро, когато скалите, надвиснали над морето, бяха обвити от гъста, лепкава мъгла, дверите на старата, полуразрушена кула, където лорд Рейвънсууд прекара последните тежки години от живота си, се разтвориха, за да пропуснат тленните му останки, които щяха да се преселят в още по-мрачно и самотно жилище. Достолепието, от което дълги години бе лишен покойникът, отново го обгърна в момента, в който той щеше да потъне в забрава.

Множество знамена с гербовете и емблемите на старинния род Рейвънсууд и близките му родове се вееха над траурното шествие, което се точеше изпод ниските сводове на дверите на кулата. Най-знатните в страната, облечени в дълбок траур, яздеха в дълга кавалкада, стиснали юздите, за да удържат конете си в такта на траурния марш. Музикалните инструменти, драпирани с черен креп, издаваха протяжни, тъжни звуци и шествието бавно пристъпваше. То завършваше с многобройна група по-малко знатни родственици и слуги и в момента, когато неговото начало достигна параклиса, където щеше да почива тялото на Алън Рейвънсууд, последните редици още не бяха излезли от дверите на кулата.

В разрез с обичаите и дори законите на онова време процесията бе посрещната от свещеник на шотландската епископална църква в пълно облекло, за да отслужи опелото по нейните обреди. Такова беше желанието на покойника, изказано в последната година от живота му, и партията на торите, или на кавалерите, както се назоваваха още нейните привърженици, а към нея се числяха повечето роднини и приятели на лорд Рейвънсууд, счете за свой дълг непременно да изпълни волята му. Но презвитерианските духовници, убедени, че изпълнението на това желание ще бъде дръзко предизвикателство за могъществото на църквата им, се обърнаха към лорд-пазителя с молба да забрани предвижданата церемония. Затова, веднага щом епископалният свещеник отвори молитвеника си, съдебният пристав, придружен от няколко въоръжени лица, му заповяда да се откаже от намерението си.

Това дръзко оскърбление породи негодувание сред всички присъствуващи и срещна незабавния отпор на сина на покойника Едгар, младеж на около двадесет години, когото всички в околността наричаха мастър²² Рейвънсууд. Едгар стисна шпагата си и като заплаши пристава с наказание при повторна намеса, нареди на свещеника да продължи. Приставът понечи да възрази, че заповедта трябва да се изпълни, но няколко десетки шпаги проблеснаха във въздуха и на него не му остана нищо друго освен да измърмори, че срещу него, представителя на властта и закона, се прилага насилие, след което се отдръпна и мълчаливо се зае да наблюдава церемонията, но мрачното му лице ясно говореше: „Вие ще се каете за този ден, в който постъпвате така с мене.“

Гледката бе достойна за ръката на художник. Под сводовете на чертога на смъртта изплашеният свещеник, разтреперан за живота си, припряно и неохотно бъбреше текста на заупокойната молитва над бездиханните останки на потъпканата гордост и погинало богатство: „От пръст си сътворен и в пръст ще се превърнеш.“ Наоколо стояха близките на покойника; лицата им издаваха по-скоро гняв, отколкото скръб, и голите им шпаги странно контрастираха с траурното им облекло. Само на лицето на Едгар негодуванието бавно се сменяше с дълбока скръб — той гледаше застиналите черти на своя най-добър и може би единствен приятел, чийто прах скоро щеше да бъде предаден на гробницата на предците. Когато погребалният обред завърши, той, като най-близък на покойника, трябваше да отнесе в гробницата скъпите останки. Но при вида на гниещите ковчези, покрити с одрипавяло кадифе и потъмнял сребърен обков, където от днес нататък щеше да изтлява и баща му, младежът смъртно пребледня. Един от неговите родственици се приближи до него, предлагайки му помощта си, но Едгар поклати отрицателно глава. Мъжествено и без ни една сълза той изпълни последния синовен дълг. Поставиха надгробен камък, заключиха вратата на подземието и повериха на младежа масивния ключ.