Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 63

— Цялата тая земя ми принадлежи. Моите прадеди са я открили, те са я заселили. Тя е моя с хората, животните и всичките й богатства. Аз мога да ги оставя живи, мога да ги унищожа. Мога да я подаря. Златото е собственост единствено на фараона. Никой друг няма право да носи златни накити. Но фараонът може да награждава пълководците си със „Златото на доблестта“. И верните си хора. Аз мога да наградя и теб…

Най-сетне Мария свари да проговори:

— Награда не ща! Искам да ме пуснете да си ходя!

— Който е влязъл тук, жив не си отива! Ще пусна само теб. И то е цялото ми съкровище. При едно условие — да размножиш буболечките, които разнасят болестта.

— Защо ви е нужно това?

— Аз питам ли те какво ще правиш с богатството ми?

Беглото й подозрение вече се бе превърнало в убеждение, в някаква зловеща истина. Всъщност каква беше тая демонична стръв? В ръцете на побъркан ли бе попаднала или на примитивен, ограничен и затъпял в своето пещерно царство фанатик?

— Ще изпълниш ли волята ми, която е воля на бога? — изхриптя Ехнатон.

Мария поклати глава.

— Аз имам власт! — избухна безстрастният допреди миг глас. — Имам мощ! Ще те убия! И ще хвърля тялото ти на крокодилите, та когато се върне от странствуванията си, душата ти да не го намери. Мария пошепна упорито:

— Такова престъпление няма да извърша!

Пред нейната съпротива фараонът се сгърчи в трона си. После очите му светнаха злобно.

— Ще убия любимия ти!

— Какъв любим?

— Този, който дойде с теб.

— Той е брат ми.

— Нищо, ще убия него!

Тя стисна юмруци.

— Няма да го сторите! То е нечовешко! Нямате право!

Папагалът я прекъсна:

— Божественият фараон има винаги право.

Мария пристъпи напред.

— Моля ви, пуснете ме! Нищо не съм ви сторила.

Фараонът махна с ръка в досада.

— Отведете я!

И Кенатон пак се провикна:

— Оставете фараона насаме с божествените му мисли!

Крум не изчака търсачите да се приготвят, а тръгна сам с Бурамара. Ясно му беше защо се мотаеха така. Те бяха дръзки мъже. Никакви туземци, никакви живи хора не щяха да ги уплашат тъй. Ала тук беше друго. Бяха се наслушали на такива страхотии, че и най-сърцатите не смееха да стоят сами на пост вечер. Не само поради нападението над Бил Скитника, не само поради бутнатата канара върху Мария и Бурамара, не само поради дръзкото отвличане на девойката посред бял ден. Повече се бояха от славата на тая зловеща планина, от неправдоподобните същества, с които я бяха населили туземните легенди. И тия чудовищни животни, които се навъртаха в околността. След като Том Риджър и Джо бяха видели исполинското кенгуру, още двамина го бяха зърнали бегло, преди да изчезне в омарата, а трети се кълнеше, че е видял питон, дълъг петдесет метра. Ей затова хората искаха да се екипират добре, да се организират както трябва и тогава да тръгнат. Да не се натикват безразсъдно сами в опасността. А може би и Джо Кенгуруто раздухваше тоя страх умишлено, като преувеличаваше всяка заплаха. Навярно се надяваше така, като изоставят опасния българин, да се отърве най-леко от него.

Двамата напуснаха лагера тичешком и се втурнаха нагоре по склона. Следите бяха толкова ясни, че можеха да се разчитат и бегом. Задъхани от умора, те достигнаха първата тераса. Тук дирите се разклоняваха, пръсваха се на всички посоки. Една от тях беше по-дълбока, отколкото следва да тежи човек с такава големина на ходилото. Бурамара тръгна уверено по нея. Безспорно тя беше следата на този, който бе носил похитената девойка.