Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 64

Внезапно той се изправи, чул далечно потракване.

— Телеграфът на черните! — рече той. — Удрят дървените колелца. Предават новините по-бързо от телеграфа на белите.

— Какво казват? — запита нетърпеливо Крум.

— Не ги чувам добре. А и не разбирам техните сигнали. Всяко племе има свой език на колелцата.

— Тогава да вървим! — предложи Крум.

Бурамара преди него се бе навел над следите.

След стотина крачки похитителят бе нагазил в потока. Един бял ловец, едно куче дори, ще спре в недоумение, когато достигне вода. Не и австралийският абориген. Бурамара не се отказа пред това наглед непреодолимо препятствие. Белият преследвач безспорно би тръгнал нагоре, срещу течението, към скалите, накъдето се очакваше да са се насочили бегълците. Бурамара, който познаваше навиците на чернокожите, тръгна надолу, като се взираше втренчено в чакъла по дъното на потока. Неуловима усмивка се плъзна по устните му. Бе видял обърната плочка, която още не бе заела обикновеното си легнало положение. Камъчетата във водата са оцветени различно. Отгоре им се полепват водорасли, които им придават зеленикав оттенък. Тази плочка се отличаваше от околните с по-чистия си, естествен цвят. Ясно, беше разместена скоро от някой, който бе стъпил отгоре й.

Следотърсачът се спря пред стръмна скала, тъкмо такова неудобно място, което европеец не би избрал, ако е решил да се измъкне от водата. Острият му поглед зърна откъде се бе откъртило късче от канарата, на което бе стъпвал човек. Съвсем пресен лом, в който се бе запазила влагата от мокрия крак.

Двамата се изкатериха върху скалата. Там следите станаха по-четливи. Избърсаният прах върху равния камък, смачканите лишеи, разместеният каменен трошляк в пукнатините — всичко беше тъй ясно за опитния следотърсач, сякаш виждаше хората, които бяха минали оттук преди малко. Бяха същите дири, които бе видял в лагера, същите, които бе открил около блъснатата отгоре им каменна грамада. Зрителната памет на австралийците е невероятна. Те запомнят подробности от човешките и животинските стъпки, които им позволяват само по отпечатъка на малкото пръстче да определят кой и кога е минал. Ето това стъбълце, което се изправяше пред очите му, е било стъпкано съвсем наскоро. Бурамара знаеше точно колко време е нужно, за да се надигне всяка трева, свежа или суха. Той не можеше да изрази това си знание във време, в часове и минути. Най-трудното за аборигените е да се оправят с часовника. Но то в техния свят съвсем не е било нужно. Те са имали само чувството, някакъв природен часовник, който им е подсказвал могат ли да догонят жертвата, която е оставила следите. Ако е нямало смисъл, те са я изоставяли. Но Бурамара не изостави целта си. Тялото му се изопна като ловджийско куче при стойка. Ноздрите му се разшириха още повече, очите му потънаха по-дълбоко под очните дъги, устните му се свиха в права рязка. Крум Димов знаеше. Сега Бурамара „четеше“ тежък текст, решаваше сложна задача, при която цялата му жизнена енергия се бе съсредоточила като фокус в черните присвити очи.