Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 112

Том сложи ръка на рамото му.

— Тоя път не сполучихме. Ще дойдем повторно. С провизии, с инструменти. Сега ела с мен! Да си ходим!

Искаше му се да има другар, и то истински, бял човек, с когото можеше да разговаря по човешки, на когото да разчита, с чиято помощ да изравни силите си с врага, да добие превес.

Хари отскочи.

— Няма да се махна! Докато не намеря моя опал! Големия опал!

Том отпусна ръце. Стори му се, че прочете в трескавия му поглед искрата на безумието. Извърна се.

— Хайде, Гурмалулу! Да вървим! И след два дни при мен!

Чернокожият драсна върху лявата си ръка две черти с бяла глина. Всяка вечер щеше да изтрива по една. Тъй щеше да отмерва времето до срещата… Иначе щеше да се обърка.

В далечината на юг се виждаше как пъплят три точки. Гурмалулу ускори крачките си. Аборигените са невероятно издръжливи. Могат да вървят по цели дни и нощи без почивка, да изминават по стотина километра денонощно.

И Бурамара беше отличен пешеходец. Ала спътниците му не можеха да издържат на такъв ход. Ще не ще, трябваше да се съобразява с тях. Тъй Гурмалулу успя да ги настигне скоро. Пръв го усети следотърсачът. Обърна се и го измери с недоверчив поглед, с ръка върху ножа.

— Какво искаш? — посрещна го той насред път.

— Гурмалулу е сам, Гурмалулу се бои. Бои се от Змията Дъга, от „ир-мунен“! Нека да ходи с вас. Не иска да яде, не иска вода. Само да не е сам.

Крум склони бързо.

— Защо пък не? Ела! По-голяма дружина, по-добре!

Четиримата поеха отново. Планината беше останала отдавна зад тях, а наоколо се простираше все същата зловеща савана от бели треви, бели дървесни корони и храсти. Мъртва савана, бяла пустош. Сякаш освен тях нямаше друго живо същество. Но не. Влечугите още не бяха загинали. И един заек, който гризеше някаква издънка. Тогава зърнаха и змията, която се готвеше да го нападне. Еднометров млад тайпан поклащаше глава и съскаше заплашително. А дългоухият нито бягаше, нито се вцепеняваше от страх пред злобно изцъкления поглед. Напротив, тъкмеше се за отбрана. И не само за отбрана. Изведнъж заекът се метна напред и захапа неприятеля си за врата. Почна да рита, да драще с нокти. Страшното влечуго се размята лудо. Успя да се отскубне, макар и окървавено. Заекът отскочи назад и пак се сви за скок, сякаш не заек, а мангуста. Връхлетя повторно. Докопа пак шията на врага си. И додето хората се опомнят, змийската глава отскочи, отсечена от острите зъби на гризача. Зрителите на тая невероятна драма гледаха слисани, невярващи на очите си.

— Храбрец! — възхита се Крум.

Мария посочи двете сиви пухчета под храста.

— Майка! Заради децата си. И друго. Австралийските зайци са най-храбрите в света. Защото са най-жестоко преследваните. В подбора са оцелели само дръзките.

Бурамара се обади:

— Зайците не са страхливи. Те само знаят, че са слаби.

Крум го разбра.

— Бих искал — рече той, — да видя колко смел може да бъде един лъв, ако има силата на заека! Какво би сторил един лъв, ако го нападнеше една десетметрова отровна змия?