Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 104

Той млъкна най-сетне. Изчака да разбере какво е постигнал с доводите и искреността си. И запита:

— Кажи де, съгласен ли си?

Крум Димов отговори с погнуса:

— С убиец съдружник не ставам! Зарекъл съм се и ще ти надяна белезниците. В джоба си ги нося.

В същия миг отскочи, защото знаеше какво ще последва. И наистина последва изстрел. Както обикновено и тоя път Том Риджър не улучи. Но Ехенуфер не издържа. Изопнатите му нерви сякаш се скъсаха. Той изрева като звяр и побягна назад.

Крум беше винаги по-бавен. Преди той да съобрази, да се спусне подир него, Том вече бягаше към изхода на коридора, където някаква лека дрезгавина огряваше стръмната каменна стълба. Едва сложил крак на първото стъпало, беглецът опита да се дръпне, но отгоре му се метнаха няколко чернокожи, събориха го на пода и бързо го омотаха с въжета.

Изумен от станалото, от неочаквания провал на тъй добре изпълнения план, Крум се прилепи до стената в най-тъмния ъгъл. Замря.

След като пусна каменната преграда зад Том Риджър, Ехнатон се сети, че тъй няма да запази двореца си от разрушение. Строежът беше стар, издълбан преди хилядолетия в изветрялата, скала, напукан, прояден от времето, от студ и пек, от ветрове и земетръси. Ако избухнеше барутът, щеше да раздруса цялата планина. И никой не би могъл да каже кое ще се срути и кое ще оцелее.

А точно под съкровищницата се намираше стаята, в която беше заключена Нефертити! Нефертити щеше да загине първа!

Той реши мигновено. Реши, без да го обмисля, поддал се несъзнателно на първия си порив. Втурна се надолу през една тайна стълба, блъсна се, без дори да го забележи, в бягащия Гурмалулу и се закова задъхан пред заредената в желязното сандъче смърт. Беше намислил само да изтръгне фитила.

Очите му се окръглиха от ужас. Той видя, че фитилът беше изгорял. Видя как искрата се намъкна в сандъчето. Всеки миг смъртта можеше да изригне, да разтърси старата постройка, да затрупа с камъни и прах всичко.

А в долната зала се намираше Нефертити!

Нищо друго не бе останало в болното му съзнание — ни Бялата гибел, ни развъжданите насекоми, ни Великото му благодеяние, ни дворецът, ни робите му, нито собственият му живот.

Само Нефертити!

Несъзнателно, без да го премисли, защото вече нямаше време дори за мисълта, той грабна страшния заряд и изтича с него право към площадката над каньона. А имаше чувството, че всяка крачка е последната му крачка, че в следната секунда ведно с разкъсаното му тяло щеше да литне във въздуха целият му дворец.

Но ведно с това всяка негова крачка отдалечаваше гибелта от главата на Нефертити!

Ето изхода! Още десет крачки, не повече! Той излетя навън, надвеси се над пропастта и хвърли убийствения си товар.

Ала преди да си отдъхне от страшното напрежение, мината избухна. Взривът го отхвърли назад, в тунела, натисна го в каменната стена. Нещо изпращя във вътрешностите му, сякаш се скъса. Грозна болка го преряза. Още миг и щеше да загуби съзнание. Но се задържа, овладя се. Опита да се надигне, запълзя, после с помощта на ръцете си успя да се издигне, подпрян на стената.