Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 103

Ехенуфер го гледаше смутен, разколебан.

— Какво чакаш още? — стресна го Крум. — Защо не развържеш баща си, та душата му да се върне успокоена в Бибулмун? Или искаш да те мъчи насън цял живот?

Като внезапно събуден, чернокожият се наведе и с трескави ръце разплете яките възли. Издърпа въжетата, изправи го на крака.

— Изведи ме навън, сине! — рече Крум. — Покажи ми пътя към Бибулмун, за да не те мъча насън!

Ехенуфер отвори вратата, поведе го послушно по тъмния коридор с догарящата факла.

— Сега да идем при бялата жена! — нареди му Крум.

Чернокожият се стъписа.

— Не може! Фараонът ще ме лиши от блаженството!

— Остави блаженството! Слушай баща си! Заведи ме при Нефертити!

— Не, не! Фараонът ще ме лиши…

— Да ти се не види и фараонът! — избухна Крум. — Какво блаженство бълнуваш?

— Той ни дава божественото питие, което пият само Ир-мунен, боговете с глави на животни. Затова са безсмъртни и всемогъщи.

— А какво е това питие?

— Божествено! С него летиш, ставаш по-лек от дух. И ти е хубаво-хубаво! Нищо не боли, нищо не тежи. Летиш по-високо от орела. Обикаляш страната на блаженствата, където ще отидеш, когато станеш дух. Ще отидеш само ако слушаш фараона. Не слушаш ли, ще загинеш, ще загине и душата ти, ще загуби блаженството.

Крум размисли бързо. С какво ли ги бе подчинил на себе си тоя черен маниак? Дали е морфин. Или пък с опиум? Опиумът се добива по-лесно.

— Аз съм дух! — натърти той. — По-силен от вашия фараон. Аз съм магьосник. Мога всичко. Мога да му източа кръвта и той да мисли, че му няма нищо, а да бъде обречен на скорошна смърт.

Дали не прекалявам? — мярна му се този въпрос.

Но не. Не беше прекалил за разбиранията на аборигена. Ехенуфер го гледаше доверчиво, без капка подозрение. Защото той знаеше и това, знаеше, че има такива всесилни магьосници. С един поглед могат да те лишат от съзнание. И потрепера. Нищо, че му бе баща. Магьосникът, дори и баща, иска послушание.

— Води ме при бялата жена! — заповяда Крум.

И нещастникът, посивял от уплаха, тръгна пред него.

Внезапно някой изкрещя насреща им от тъмнината:

— Ни крачка напред! Ще стрелям!

Още преди да го е видял, Крум го позна по гласа.

— Ще стрелям! — повтори Том Риджър.

Крум се прилепи до стената, без да отговори. Угаси факлата. Само премисляше бързо какво да направи.

Опрял гръб в каменната плоча, която беше препречила коридора зад него, Том заговори бързо:

— Димов, ние с теб сме били винаги приятели!

Крум не отвърна. Боеше се да не издаде с гласа си мястото, където се намираше, да не насочи сам куршума му. Инспекторът беше способен на такова коварство.

— Аз запазих чека — продължи Том. — Не те изложих. Ти знаеш. Само тоя проклет случай! Тоя глупак Скорпиончето, който от страх стреля по мен!

Крум все мълчеше.

— Хайде да се спогодим! Какъв ти е на теб Скорпиончето? Двама с теб можем да пометем тая черна паплач. Можем да пипнем опалите. Съгласиш ли се, все едно вече си милионер.