Читать «Приключението на коледния пудинг» онлайн - страница 109

— Да — въздъхна Стилингфлийт. — Така би си помислил всеки обикновен човек. Но не и добрият стар Поаро! Знаеш ли, магаре такова, до последния момент си мислех, че ни приказваш някаква тайнствена психарска история за „внушено“ убийство. Бас държа, че и онези двамата са си мислели същото! Ужасно семейство са тези Фарли. Господи, как се разпищя! Корнуорти можеше и да се измъкне, ако тя не се беше опитала да повреди красивото ти личице с ноктите си! Навреме успях да я махна от тебе! — Той замълча за малко, сетне продължи: — Момичето обаче ми хареса. Една такава с характер, пък и умна. Сигурно ще ме вземат за зестрогонец, ако започна да я свалям…

— Закъснял си, приятелю — усмихна му се Поаро. — Мястото вече е заето. Смъртта на баща й отвори пътя й към щастието.

— Ако погледнем от друга страна на нещата, тя също е имала сериозен мотив да се отърве от гадните си родители.

— Мотивът и възможността не са достатъчни — отбеляза поучително детективът. — Нужен е и характер на престъпник.

— Чудя се, Поаро, дали ти би могъл да извършиш убийство? Бас държа, че би се измъкнал. Но май ще е твърде лесно за теб… искам да кажа, че сам ще се откажеш, просто защото няма да е спортсменско.

— Типично английски начин на мислене — отвърна Поаро.

Щуротията на Грийншоу

I.

Двамата мъже завиха покрай ъгъла на алеята, засадена с храсти.

— Е, стигнахме — каза Реймънд Уест. — Ето я!

Хорас Байндлър със задоволство си пое дълбоко дъх.

— Но, приятелю, тя е чудесна! — възкликна той. Гласът му изтъня почти до фалцет, а сетне стихна в благоговейно страхопочитание. — Невероятна е! Неземна! Една от най-добрите от този период.

— Знаех си, че ще ти хареса — отбеляза самодоволно Реймънд Уест.

— Да ми хареса ли? Скъпи приятелю… — Думите замряха на устните на Хорас. Той свали капачето на обектива на фотоапарата си и се зае да го нагласи. — Това ще бъде една от перлите в колекцията ми — заяви щастливо. — Не мислиш ли, че е много забавно да имаш колекция от архитектурни уродливости? Идеята ми хрумна една вечер преди седем години в банята. Последният ми шедьовър бе „Кампо Санто“ в Генуа, но смятам, че тази тук я превъзхожда. Как се казва?

— Нямам представа — отвърна Реймънд.

— Предполагам, че си има име все пак?

— Сигурно, но тук никой не я нарича по друг начин, освен „Щуротията на Грийншоу“.

— Грийншоу ли е бил човекът, който я е построил?

— Да. През хиляда осемстотин и шейсета или седемдесета, там някъде. Типичен пример за бързо преуспяване по онова време. Босоного момче, което натрупва огромно състояние. Има две мнения на местните хора защо той е построил тази къща. Едното е, че е помпозна изява на богатството му, а другото, че я е направил, за да впечатли кредиторите си. Ако е било второто, опитът му е бил неуспешен. Банкрутирал е. Ето защо тук наричаме къщата „Щуротията на Грийншоу“.

Фотоапаратът на Хорас започна да щрака.

— Така — рече той със задоволство. — Напомни ми да ти покажа номер 310 от колекцията си. Една невероятна полица над камина, в италиански стил. — Той погледна към къщата и додаде: — Не мога да схвана как този Грийншоу е успял да измисли подобно нещо.