Читать «Приключението на коледния пудинг» онлайн - страница 104

Поаро потропа с пръсти по бюрото и каза:

— Бих искал да се срещна с госпожица Фарли. Би ли я помолил да дойде тук за малко.

— Щом искаш.

Стилингфлийт го изгледа с любопитство и излезе от кабинета. След няколко минути вратата се отвори и влезе Джоана Фарли.

— Нали нямате нищо против, мадмоазел, да ви задам няколко въпроса?

Тя го изгледа хладно и отвърна:

— Моля, питайте каквото искате.

— Знаехте ли, че баща ви държи револвер в бюрото си.

— Не.

— Къде бяхте вие и майка ви, тоест мащехата ви, нали?

— Да, Луиз е втората съпруга на баща ми. Тя е само с осем години по-голяма от мен. Искахте да ме попитате…

— Къде сте били двете в четвъртък миналата седмица? По-точно в четвъртък вечерта?

— В четвъртък? — замисли се тя. — Трябва да се сетя. О, да, бяхме на театър. Гледахме „Малкото куче се смее“.

— Баща ви не предложи ли да ви придружи?

— Той никога не ходеше на театър.

— Обикновено с какво се занимаваше вечер?

— Седеше тук и четеше.

— Май не е бил много общителен човек?

Момичето го погледна право в очите и каза:

— Баща ми имаше удивително неприятен характер. Никой, който живее с него, не би могъл да го обича.

— Това е много откровено изявление, мадмоазел.

— Пестя ви времето, мосю Поаро. Осъзнавам какво целите. Мащехата ми се омъжи за баща ми заради парите. Аз живея тук, защото нямам средства да живея другаде. Има един човек, за когото искам да се омъжа. Той е беден и баща ми се погрижи да загуби работата си. Виждате ли, искаше да се омъжа за богаташ, а това е толкова лесно, след като съм му единствената наследница.

— Значи състоянието на баща ви се наследява от вас?

— Да. На Луиз остави четвърт милион, освободени от данъци. Изплащат се и някои други суми, но всичко друго остава за мен. — Изведнъж тя се усмихна. — Както виждате, мосю Поаро, имала съм причина да желая смъртта на баща си.

— Виждам, мадмоазел, че сте наследили ума на баща си.

— Татко беше умен… — изрече замислено тя. — Човек можеше да го почувства… излъчваше сила… власт… но всичко се обърна на лошо… и не остана никаква хуманност…

— Господи! Какъв съм идиот! — възкликна Поаро.

— Има ли още нещо? — попита Джоана Фарли и се отправи към вратата.

— Още два въпроса. Тези клещи тук — повдигна ги той, — винаги ли са стояли на бюрото?

— Да. Татко вдигаше разни неща с тях. Не обичаше да се навежда.

— Последен въпрос. Зрението на баща ви добро ли беше?

Тя се втренчи в него.

— О, не. Почти не виждаше, искам да кажа, че не виждаше без очила. Още от дете е имал проблеми с очите.

— Но с очилата?

— Е, разбира се, с тях виждаше добре.

— Можеше ли да чете вестник или дребен шрифт?

— О, да.

— Това е всичко, мадмоазел.

Тя излезе от стаята, а след нея детективът промърмори:

— Бях толкова глупав! През цялото време е било тук, под носа ми. И защото е било толкова близо, не го забелязах.

Още веднъж се наведе навън през прозореца. Долу, в тесния проход между къщата и фабриката, той видя малък тъмен предмет. Кимна със задоволство и слезе при другите.