Читать «Приключението на коледния пудинг» онлайн - страница 103

— Разбирам. Щом е намесен Еркюл Поаро, веднага изниква подозрение за убийство.

— Точно така — рече сухо инспекторът. — Но след като ни обяснихте всичко…

— Един момент — прекъсна го Поаро и се обърна към госпожа Фарли. — Съпругът ви някога бил ли е хипнотизиран?

— Никога.

— Изучавал ли е някога хипноза? Интересувал ли се е от този въпрос?

— Мисля, че не — поклати тя глава. После изведнъж сякаш самообладанието й я напусна и тя простена: — Този отвратителен сън! Толкова необичайно! Да го сънува… нощ след нощ… и накрая… е бил заловен в капана на смъртта!

Поаро си спомни как Бенедикт Фарли му беше казал: „И аз правя онова, което наистина искам да направя. Да сложа край на живота си.“

— Минавала ли ви е мисълта, че съпругът ви може да посегне на живота си? — попита той.

— Не… но… понякога беше много странен…

— Татко никога не би се самоубил! — прозвуча ясният и леко ядосан глас на Джоана Фарли. — Твърде много се пазеше.

— Знаете ли, госпожице Фарли — намеси се доктор Стилингфлийт, — хората, които говорят за самоубийство, най-често не го правят. Ето защо понякога самоубийствата изглеждат безпричинни.

— Ще ми позволите ли да разгледам стаята, в която се е разиграла трагедията? — попита Поаро и стана.

— Разбира се. Доктор Стилингфлийт…

Лекарят го придружи до горе.

Кабинетът на Бенедикт Фарли бе много по-голям от съседния на секретаря му. Беше луксозно обзаведен с дълбоки кожени кресла, дебел килим и великолепно огромно бюро.

Поаро заобиколи бюрото и застана там, където на килима под прозореца се очертаваше тъмно петно. Той отново се сети за думите на милионера: „В три и двайсет и осем аз отварям второто чекмедже отдясно на бюрото ми, изваждам револвера, който държа там, зареждам го и отивам до прозореца. И тогава… тогава… тогава се застрелвам…“ Поклати глава и попита:

— Прозорецът така ли беше отворен?

— Да, но никой не би могъл да влезе.

Поаро се надвеси и надникна навън. Нямаше парапет, нито пък водосточни тръби наблизо. И котка не би могла да се промъкне. Отсреща се извисяваше голата стена на фабриката. Изглеждаше като мъртва, без никакви прозорци.

— Странно е, че богат човек като него си е избрал такава стая, без никакъв изглед за личния си кабинет — подметна лекарят. — Сякаш гледаш към стената на затвор.

— Да — съгласи се детективът, изправи се и се втренчи в грамадата от дебели тухли. — Мисля, че тази стена е от значение.

— Искаш да кажеш психологически? — изгледа го с любопитство Стилингфлийт.

Поаро обиколи бюрото и съвсем небрежно, или поне така изглеждаше отстрани, взе едни сгъваеми клещи. Натисна дръжките и езичетата изскочиха веднага. Много внимателно той вдигна с тях една изгоряла клечка кибрит, паднала на няколко крачки от едното кресло и я пренесе до кошчето за боклук.

— Когато спреш да си играеш с тези неща… — започна раздразнено Стилингфлийт.

— Гениално изобретение — промърмори Поаро и внимателно постави клещите на бюрото. После попита: — Къде са били съпругата му и дъщеря му по това време.

— Госпожа Фарли си е почивала в стаята си на горния етаж. Госпожица Фарли е рисувала в студиото си на тавана.