Читать «Магия за мрак» онлайн - страница 9

— Е, рано или късно и това ще стане. Само се надявам да прояви благоразумие и да се прибере у дома.

— Ум поне никога не й е липсвал.

Кълин кимна, но тревогата продължаваше да го гризе отвътре. В края на краищата Джил беше единствената му дъщеря.

— Дано да са скътали пари за през зимата — добави капитанът.

— Е, ние двамата доста им дадохме, стига Родри да не ги е пропил.

— О, Джил няма да му позволи. Моята щерка е стисната като дърта селянка, не пуска и пукнат грош — за миг Кълин си позволи да се усмихне. — Ако не друго, поне адски добре познава дългия път.

Тъй като дюшекът гъмжеше от дървеници, Родри седеше на пода в малката стаичка и гледаше как Джил, свъсила съсредоточено вежди, кърпи единствената му риза. Носеше мръсни сини бриги и простичка момчешка риза. Златистата й коса беше подстригана съвсем късо, по мъжки, и все пак бе тъй красива с големите си сини очи, изящни черти и пухкави устни, че Родри не можеше да откъсне очи от нея.

— Кълна се в косматия черен задник на Адския властелин! — изръмжа накрая тя. — Толкоз мога, тъй че ще трябва да се примириш. Мразя да шия.

— Смирено благодаря, задето благоволяваш да ми кърпиш дрехите.

Джил пак изръмжа и захвърли ризата в лицето му. Родри се разсмя и хвана дрехата, покрита с петна от пот и ръжда. Бродираните червени лъвове бяха единственият спомен от предишния му живот като наследник на тиеринството Дън Гуербин. Той надяна ризата и препаса отгоре колана си. Отляво висеше мечът му, великолепно оръжие от най-добра стомана с дръжка във формата на дракон, отдясно беше знакът на неговия позор — сребърният кинжал. Такива кинжали носеха наемниците, които скитаха по пътищата и се сражаваха не за чест или доблест, а единствено за пари. Колкото до Родри, случаят беше още по-странен и именно затова двамата идваха в Дън Мананан.

— Мислиш ли, че ковачът ще си е у дома? — запита Родри.

— Несъмнено. Ото рядко напуска работилницата си.

Излязоха из града, който нямаше крепостна стена, а къщите, магазините и работилниците се бяха струпали безразборно покрай реката. Изтеглените на сухо рибарски лодки изглеждаха тъй вехти и разнебитени, че на човек му оставаше само да се чуди как изобщо се държат на вода.

— Не разбирам по какъв начин тия хора си изкарват прехраната от морето — подхвърли Родри.

— Шшшт — Джил се озърна. Наоколо нямаше никой, но въпреки това тя понижи гласа си до шепот. — Лодките не случайно изглеждат така. Под скумрията често се крият разни други товари.

— О, богове! Искаш да кажеш, че сме попаднали в свърталище на контрабандисти?

— По-тихо! Точно това искам да кажа.

Работилницата на Ото се намираше в самия край на града и само един черен път я делеше от нивите със зеле. Родри със задоволство забеляза, че на вратата вече не виси катинар. Когато Джил я отвори, над главите им дръннаха сребърни звънчета.

— Кой е? — изрева мощен глас.

— Джил, щерката на Кълин от Кермор. Водя и още един сребърен кинжал.

Родри я последва в празна триъгълна стая, отделена с мръсни тръстикови прегради от останалата част на кръглата къща. Протритото зелено одеяло върху едната от тях навярно служеше вместо врата, защото Ото се появи иззад него. Висок едва метър и половина, той имаше пропорционално, мускулесто телосложение и могъщите ръце на миниатюрен ковач. Буйната му прошарена брада беше грижливо подстригана, а тъмните му очи ги гледаха лукаво.